tear in my ear

„моля, вземете си номерче. изчакайте отвън.“ – казва ми служителката на гишето, аз взимам номерчето си и не го поглеждам, преди да изляза. навън е мрачно, вали като за последно, погледът ми се спуска към картончето и виждам цифрата 4.

четири е добре. добре, ако не друго. задоволително. нито отлично, нито слабо. просто добре. винаги съм имала симпатии към четните числа. защо всички да сме нечетни, уникални, някои дори прости и неделящи се на нищо? като вас, любителите на седем. тези с три не сте уникални, то е ясно. винаги съм предпочитала втора група, четния номер в училище, четния играч в дартс-а, аз да си избирам на кого се деля. в този ред на мисли четири по четири всъщност дава 16. тогава съм родена и ми е още по-любимо число. и аз, както и сестра ми, имаме особено отношение към рождените си числа.

след като получих номерчето си, ми се губи доста голям период. мисля, че се занимавах с какво ли не, дори правех собствени томболи. задавах въпросите, които всъщност исках да ми зададат на мен. don’t know how much time has passed.

бях наоколо едва за номер три. работното им време свършваше, аз бях леко поизнервена. нямаше да се занимавам отново. (всъщност се оказа, че нямам избор, но за това друг път – всъщност не го е чувал никой освен мен. всъщност бях обещала да го разкажа, всъщност беше нещо, което трудно премълчах.) беше по-добре всичко да започне възможно най-скоро. това чакане на дъжда беше нещо като най-болезненото преживяване в живота ми. единственото добро за мен по време на чакането беше, че не стоях с влажен поглед пред вратата, а обикалях наоколо да търся подслон. обикалях по цялата улица, без да се отдалечавам много, заставах под различни неща и всяко прокапваше рано или късно. по едно време, когато заваля прекалено силно, се престраших да вляза в някаква сграда и излязох с писъци. не питай какво видях. така де, знаеш. но не точно.

накрая, когато тръгнах да губя надежда за втори и половина път, дойде и моят ред. не помня повикаха ли ме, кой ме повика, сама ли отидох, пред вратата ли стоях…помня някакви безкрайни вити стълби с бели стъпала нагоре, всичко беше бяло, накрая на стълбите имаше само една врата. също бяла. без площадка. зад нея – неконтролируеми цветове. форми. нюанси. но помня още по-малко. всички онези неща, които не се мерят в цифри, проценти и милиметри ниво. затова и не мога да го описвам само когато имам време, а ми трябва вдъхновението. ако имахме поглед като над спомените, само че върху настоящите събития, животът щеше да е…най-малкото различен, та радвам се, че нямам.

вече съм от месеци в тази стая и ми е страшно интересно. месеци, достатъчни всичко ненужно да хване прах. не колкото прекарах под дъжда обаче. знаех, че номерчето ми още седи на малката масичка до вратата, която променя формата си от време на време (когато дойдох, например, беше масивно дървено бюро). о, знаех много добре. просто не гледах към него. днес то беше представено пред очите ми по начин, по който, и да исках, нямаше как да не му обърна внимание. и тази вечер неконтролируемите цветове стоят бледо, убито и нерадостно за фон, защото на тяхното място в онова кътче на главата се настани червена пулсираща четворка. но no need to bother. цветовете не са отмъстителни, просто болят. не като сълзите в ухото, те гъделичкат.

Advertisements
tear in my ear

2 thoughts on “tear in my ear

  1. smileydamage каза:

    звучи като история, в която е замесена или НЗОК или КАТ Дървеница :D
    Иначе сълзи в ушите..човече..имаш прекалено много свободно време..

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s