история с диплома, бяла роза и попърс

историята се пише от победителите.

oзначава ли това, че някои истории, които “остават в историята” само за преживелите ги и понякога за хората около тях, не са се случили наистина? когато е нямало кой да ги разкаже и кой да си спомни за тях? не точно, но за всеки случай…

история с диплома, бяла роза и попърс

сега веднъж подочула беше героинята в тази приказка, че всички хубави неща се случвали строго ограничено само в началото на живота, ако даже и на 18 ти се случват хубави неща, пак си на оферта, след това работа, вкъщи, работа, вкъщи, работа, деца, сън и ей така минали 7 милиарда години. лошото е, че докато се научиш да се наслаждаваш пълно именно на малките неща от живота – хоп, минало доста време. та как най-добре се ловят малките неща – ами с истории за малки неща. (или с пушка за сини слонове, но като не присъства в реквизита…)

докато героинята премръзващо, по януарски чака единия от двамата герои в тази приказка до едно вълшебно езеро, върху което навремето смели принцове и нежни принцеси елегантно са се пързаляли с кънки, палтата им са били дълги до кънките, а краят на града се е виждал, тя се присламчва още по-близо до звучащия от съседното заведение Слави, защото се оказва, че това е любимата ѝ негова песен. да, всяка съвременна градска героиня си има любима песен на Слави. ако не вярвате – питайте. (Призови ме в тъмнина/Изтръгни ме от нощта/И мене, и мене повикай…Назови ме с имена/Дай ми образ и душа/За тебе, за тебе ще идвам – това, да си имаме уважението, е дълбоко)

герой номер 2 (2, защото обикновено 1 е положителният, а 2, колкото и да ни се иска, трудно ще бъде положителен, дали заради зодията си, дали заради нещо друго – „Хей, хайде като го редактираш това, да ме направиш по-положителен”) пристъпва с бодра крачка към героинята, двамата помодерному свалят уважително слушалките си в знак на поздрав и се отправят към един квартал, пред който епитетите остават безмълвни, но search terms биха били содом, гомор, дебри, вакханалия, с мен вечер чади, на морето и някой има ли сешоар за утре в 7 сутринта. в този квартал резидентите живеят по непонятен за нормалните хора начин, но се оказва, че всеки все някога е имал гадже от там и може да сподели inside info относно привичките им. завоите на автобуса почти напомнят по носталгична миловидност ромола на планинското поточе до старата ти къща на село, а като добавим и разнежените реплики “а, в тая градинка съм пушила” – “аз и други неща съм правил” картинката става направо пасторална.

целта на героинята и герой номер 2 е да достигнат герой номер 1 и неговата компания в заведение, известно им като Блейз. long story short, Блейз се оказва ресторант (според тях) БлАзе, а лутането им из странните пусти улици ги довежда единствено до изоставен строеж и светещи лампички във фалическа форма. питат някакъв човек, който ги упътва усърдно в обратната посока, но и двамата решават (ебаси подозрителните герои, нямам думи), че той ги е упътил към Плаза, не към Блазе. все пак Плаза е мястото, допълващо „всички пътища водят към” и виновник за посещението на не един и двама не-местни в този Содом и Гомор. и тръгват пак в обратната посока. следващото упътване ги кара пак да се обърнат и в крайна сметка след още някаква кратка разходка да пристигнат пред Блазе…което се оказало БлазЕ, а вдясно от него – Плаза. иди разбери сега дали ги е подвел този първият…тука Чехов се върти в гроба и си казва „Дей, дей, дееей, тая пушка за украса ще си остане…”

важен елемент номер едно – диплома, влиза в кадър. герой номер 1 днес най-после е хванал в лапите си заветната хартийка, документираща неговото бакалавърско образование от Факултета по математика и информатика на СУ и тримцата попадат на едно от възможно най-долните преживявания – заведение с жива музика, певица, певец, барабанчета, ракия, салата и всичко най-…да, в онзи квартал.

преди няколко години префинената героиня категорично би отказала да се весели под съпровод от чалга (а чалга ли е всъщност, като dj-ят упорито отказва молбите за “И ловец съм, и рибар съм”?), но тук източниците твърдят, че й е било повече от забавно. разбира се, бягайки от мисълта, че компаниите наоколо всъщност така си се забавляват по принцип. сега обаче тя се хваща на хорото “Бяла роза” и си го припомня за секунди.

след кратка консултация по юридически въпроси пред заведението, предизвестия за напускане на работа, морално или не – изобщо, онези леко неприятни неща от живота, за които някои хора твърдят, че когато ти дойдат на главата, всичко задължително трябва да стане абсолютен шит от раз, край, животът ти свърши, тутто финито, до тука бяхме, от днес само отговорности (а то всъщност какво, нали…) – героинята зарязва на масата прекрасна салата с тиквени семки и чаша червено вино, държана задължително за столчето, заграбва палтото си в ярък цвят и подтичва, без да задава много въпроси, в зимната вечер след двамата герои, целеустремени към най-близкия сексшоп. консултация номер 2 е дали те двамата ще приличат на двойка, ако влязат заедно, и кой от тях би бил ‘жената’, но няма място за спорове, влизат всички и 15 лева по-късно дори жълтото шишенце сякаш тихо нашепва с ангелско гласче: “а вие колко сте долни…”

–      Чакай, чакай! Стой малко!

–      Ааа.

–      Усети ли?

–       Да. Е на бонбон е така, ама 5 часа!

следва завръщане в локала, право хоро, наздравици, айде за компанията от сливен, айде за компанията от студио модерна, айде за компанията от зала 39…вие нормални ли сте, хората висше завършиха, вие с някакви от сливен се разправяте…нищо, де, не сме от тук и сме за малко така или иначе, в цялата бъркотия герой номер 2 явно е прескочил до Строежа, ах тези ърбан йогистки логистики, и вече скромната компания разполага със запазен бар, а след преживяване като горното Строежа вече ти се вижда като оазис – винаги така си го възприемал, но сега най-после го разбираш на практика – та ролята му отново е същата. същите са и ромът, и уискито, и барът. и класиката “направи ми някви яки шотове, че се дипломирам/имам рожден ден/петък е/така и така съм тук”. познатото винаги върви на по-бързи обороти до момента, в който не ти стане скучно, а в Строежа рядко е скучно. мястото, където и стените се смеят на “тази вечер няма да пия”. прекрасните минути на потопен телефон в халба бира се изнизват със скоростта на цигарен дим от пушач към непушач, а потенциалното количество сън на героинята преди конференцията на другия ден вече се мери не с червено, а с уплашено лице, затова…до нови срещи.

а на сутринта, разбира се, виждам какво са ми писали в 03:25, но вече има ли значение какво е? важното е, че всичко си е (било) супер.

Advertisements
история с диплома, бяла роза и попърс

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s