and loneliness killed my world

самотата, която виждам около себе си, е два типа.

самота тип „петък е, няма с кого да изляза, може и да гледам филм вкъщи, всъщност може да ми е готино, но все пак е малко тъпо, че няма с кого една бира да изпия, до тук ли я докарах с живота си, не е ли доста тъпо в крайна сметка всичко да опира до хората и тяхното присъствие в живота ми, аз сега какво изобщо мисля да правя” и така нататък, задълбаване колкото пожелаеш, но успех да стъпиш и на малкото пръстче на:

самота тип „искам да съм с конкретен човек, но ни делят километри/уговорки/(липса на) отношения”

тип „искам да съм с конкретен човек, но никога няма да съм с него”

тип „искам да не мисля за него, но какво прави още в съзнанието ми”

тип „I just don’t know what to do with myself”

изкуството, което ще те трогне до степен да надигнеш или свалиш поглед и да си кажеш „ебаси майката”, рядко е породено от първия тип самота. макар че от него се пораждат прекрасни истории. прекрасни, прекрасни истории. на които ще се превиваш от смях и ще се чудиш измислица ли са, кой ги е изживял, така ли точно…

разликата между тях се крие в начините на измъкване от самотата. при първия тип е достатъчна една нова пиянска вечер, малко човешки контакт и отново придобиваш усещането за контрол. взел си нещата в свои ръце, приятелче, всичко е отново наред. как можа дори да си мислиш такива глупости. та планетата е така претъпкана с хора, все някъде ще срещаш себеподобни в предългия си живот!

втория тип…обикновено опитваме да го лекуваме по същия начин, да. но по този начин лекуваш симптомите, игнорирайки проблема. защото проблемът, ако го оставиш да се разпростре, ще обхване целия ти свят. един вид земята се разцепи на две, но това нямаше значение, защото нашият свят с теб свърши. в крайна сметка изпиваш целия алкохол на света, изживяваш 350 невероятни истории, които може и да помниш, за да разкажеш един ден и така докато не мине времето, за да изплуваш. предприемаш действия, за да имаш фалшивото чувство за контрол над нещата, просто защото си направил нещо. но единственото, което правиш реално, е да притъпяваш симптомите. междувременно някакво време минава и по-голямата част отшумява, частта, която да ти позволи да живееш без нещата, които притъпяват болезнената част. и когато един ден имаш на разположение удобството да погледнеш реално на ситуацията и да си кажеш, че, хей, това май вече отмина…е достатъчно само едно поставяне в старите обстоятелства, един странен сън или може би поредица от сънища всяка седмица…за да relapse-неш. или дори и да не relapse-неш, поне да си кажеш, че това изобщо не е близо до заветния closure. като кажеш closure и го свързваш с един златист цвят, мараня над реката и високите статуи и изобщо като Запада в света на Толкин, нали.

a bit of peace, a bit of love, a bit of something left inside.

Advertisements
and loneliness killed my world

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s