amour

Amour на Михаел Хенеке е тазгодишният носител на Оскар за чуждоезичен филм.

предупреждавам: това ревю е анти (кажи си го с интонацията на „Това момче е пиянка” за по-добър ефект). а като цяло имам впечатлението, че рядко пиша негативни неща, демек смятай.

не е анти в традиционния смисъл – защо този филм беше толкова муден, защо нямаше по-активно сюжетно развитие, защо всичко беше предвидимо и ясно още от началото, защо единствено финалът внесе някакво разнообразие.

не. not at all. въпреки че някой може да сподели подобни размисли, оценявайки филма единствено като ФИЛМ, и не бих се опълчила рязко или поне не веднага.

анти е, защото този филм ме накара да се замисля защо гледам филми. а аз гледам филми, за да видя нещо ново, интересно, да открия нови гледни точки, да науча нещо, да прекарам приятни час-два, да се посмея, да си поплача или да оценя някаква форма на изкуство по един или друг начин. не мога да скрия, че тук някои от тези точки са изпълнени.

нови хоризонти обаче този филм за мен не представя. в огромната си част единствено ми навяваше по-скоро неприятни спомени, връщането към които не разбирам като форма на изкуство. да, героите и играта им са чудесни и идеята за любовна история между възрастни хора е прекрасна като цяло, но това – не, благодаря. ако покрай теб е минавало нещо подобно, дори да не е в непосредствена близост (а вярвам, че около повечето хора е, или поне рано или късно се стига до там), не би искал да си го припомняш като начин на развлечение и релакс в неделя вечер. а ако не е – не виждам защо би искал да разбереш какво е точно под формата на филм.

за да не спойлвам съвсем брутално, ще споделя, че малко преди финала най-после можах да си отдъхна, защото започна да си проличава, че това е филм. отдъхване от типа на събуждането сутрин с ужас и внезапното осъзнаване, че си сънувал. тоест от онова отдъхване, в което при всяко в-дъхване си припомняш какви ужаси са ти минали през главата.

идеи защо ни е супер необходимо (на човечеството като цяло) да има такива филми? не се ли научихме вече да постигаме тази велика съпричастност със ставащото на екрана или аз OD-нах с подобни филми? не може ли нещо, което да ми даде нова перспектива и/или да ме развесели instead?

представата ми за стойностен филм не е минути след края му да започна да изчислявам паричната му равностойност в различни артикули – например 2-3 сайдера, няколко бири, едно не много добро мохито или голяма мента със спрайт в строежа, нали. както и представата ми за неделно разпускане не е да подсмърчам в зала 1 на НДК заедно с още 500 души.

после защо съм харесвала Уди Алън. защото Уди Алън не те оставя сдъвкан и изплют. защото в живота има достатъчно шит и без да го правим на филм, от който не можеш да извлечеш друга полза за себе си, освен да отидеш следващия път наистина да се напиеш, вместо на кино. капитан очевидност вметва тук, че има филми, които те оставят също омаломощен, но поне те вдъхновяват към някакво действие.

резюме: т’ва не.

а това далеч не е единственото, което искам да кажа тези дни.

Advertisements
amour

4 thoughts on “amour

  1. Amber каза:

    Аз не можах да го догледам, защото ми отключи доста серизони психологични травми :)
    Но иначе е позитивен, не мислиш ли?

    1. позитивна е идеята за герои с такава връзка между тях – както беше животът им в самото начало на филма, това само по себе си е добро поле за творчество според мен, по-нататък по-скоро нямаше нужда..

  2. Ванеса каза:

    Това беше единствения филм, който някога съм гледала, за който имах нужда да споделя с възможно най-много хора колко не става. Не си. Пести. Спойлърите. Разкажи го в едно изречение, което дори няма да съдържа запетая и ще е обхванало целия филм regardless, и спести на хората двата часа мозъчна смърт. Изгледах го до последната секунда, надявайки се да осмисли времето, което съм му отдала. Когато това не стана и дори не fade-на to black, а cut-на, щото.. арт шит нали, и започнаха да излизат надписите… ми идеше да крещя. Исках да изкрещя заедно с цялата публика ‘What the FUCk did I just watch’ и съм сигурна, че щяха да се съгласят с мен. Когато лампите светнаха в залата хората започнаха да се оглеждат с празен поглед и да търсят адекватна ракция от някой друг в публиката. Един човек не пляска. А аз вече скърцах със зъби. Колкото до човека, който ме накара да ида, водейки се от едно 7.9 в IMDB, защото не планирах грам – питайки ме дали ми е харесал, аз просто му казах ‘Не сега. Не искам да говоря за случилото се тази вечер. Поне не сега.’ При което, вървяхме по улиците без да си кажем една приказка. След 20тата минута ме удари – трябваше да говоря за филма. Не съм искала толкова много да говоря за филм, колкото искам за този. И затова коментара ми става километричен в момента. Но спирам, с едничкото : Никога не си го причинявайте.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s