on death, summer and beyond

искаш ли да забравим заедно? искаш ли да ти подам ръка, да те успокоя, че всичко ще е наред и ти да тръгнеш сам, а аз да седя наоколо, за да мога да те хвана, ако паднеш? всичко ще зависи от теб, но ще знаеш, че и аз съм там.

това ще важи за всеки. ще сме в онова състояние, което е преди да се родя и след като умра и ще си мислим, че е „паралелно” на живота, а то е самия живот. след като се върнем от там, ще си мислим, че ето, затова поне си струва да се живее, а то ще ни опровергае, че за него си струва и да се умре. състоянието, което е толкова правилно, че се чудиш как не си бил винаги в него – перманентно, неподвижно, в което се случва всичко и нищо…а всъщност винаги си бил в него. просто напоследък си забравил как е. успокояващо е да знаеш откъде идваш и накъде отиваш, за да можеш да се насладиш на настоящия момент. но блаженството ти няма да дойде от знанието – едва след като свършиш всичката работа, поемеш всичките предизвикателства и стигнеш до Момента…едва тогава ще разбереш откъде си тръгнал всъщност. хей, смъртта ми се засмя в лицето и ми каза „хей, ето какво представлявам, продължава ли да те е страх?”

не обичам да споря, защото знам как стоят нещата в дълбочина, но не мога да ти ги покажа и да ги усетя вместо теб. защото усилията, които полагаш, за да постигнеш нещо наистина, рядко са нещо негативно и огромно. по-скоро са по нещо мъничко всеки ден, което дори няма да ти направи впечатление, ако не го направиш. наказанието е, че няма да получиш голямата награда. а тя ще дойде нелогично, внезапно, неочаквано – както всичко хубаво в живота.

всемирната тъга има да ти каже нещо. има да ти каже, че е единствено и само един от всичките тъмни воали, който примамливо се вее пред очите ти, за да те прикани…beyond. където няма безкрайна тъга, няма безкраен празник, нищо не е и всичко е. ама толкова резониращо и отчетливо Е, че се чудиш с какво безсрамие си използвал този глагол преди.

едно време мислех, че тръгваме по конкретен път двамата…сега знам, че съм тръгнала по неопределен път сама. страхувах се, че без да сме двамата и без да е по този конкретен начин, няма да стане. сега знам, че ще стане по всякакъв начин, дали не и по най-неочаквания. във всеки случай не този, който ти се струва най-нелогичен и трънлив. превръщам се в единствената устойчива единица за себе си и света около себе си. фениксова устойчивост, прикрита зад неустойчивост, готова да се въздигне от пепелта…само и единствено когато нуждата назрее. не без причина и повод, а ти, приятелю, може и евентуално да я изпиташ. ще я видиш, когато усетиш нуждата от помощта ми, защото ще развалиш баланса, ще призовеш страх, студ и логика…а няма нужда.

а дотогава вероятно ще продължавам да си играя с тъмните воали, без да прекалявам и без да се оплитам. не, никога повече. ще танцувам само с един тъмен воал, за да ми припомня, за да знам, че мога да усещам, за да не съм безчувствена. някой ден може би и той ще се спусне от раменете ми и ще остане непотърсен на земята някъде далеч назад…

Advertisements
on death, summer and beyond

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s