демон

Кафявите очи са трудни за тълкуване. Отворих мислено тълковния речник и срещу „кафяви очи” намерих „топлота, състрадателност, чар, обаяние, дълбочина, любвеобилност и какво всъщност правиш тук”. Това докато вървях по алеята, за първо лято осветена. Сега ще се върнем назад, извини ме.

Слушах от една люлка концерта на Рамщайн и обяснявах колко искам да работя. Един от онези разговори, в които единият обяснява как калта не е искала да се маха от него след тридневен фестивал, а другият му крещи да не люлее толкова силно. Само дето неговите очи не са кафяви.

Кафе-вите очи рано или късно водят до събуждане. Поредният чифт такива ме поведе напред и силуети на кентаври се очертаха в нощта пред нас. Минути по-късно си говорех с величествен Демон. Без да казваме нищо.

Демонът стоеше и стоически търпеше любовта на три-четири жени на различни възрасти. Те се дивяха пред неземната му красота и изстискваха всеки последен миг докосване до безкрайното. Ако красотата е безкрайното, защото всъщност си е доста крайна. Красавец. Хубавец. Симпатяга. Протегнах се и аз към него (боже, защо винаги е толкова по-висок, отколкото си го спомням) и го погалих.

–       Ей, приятел!

Гигантската му глава бавно се завъртя към мен. Лек момент на паника. Не знам защо не очаквам задължително съществата божии или не толкова да се обръщат на „Ей, приятел!”. Завъртя се към мен, да, сигурна бях, че точно към мен, игнорирайки всички останали. Погледна ме с огромни кафяви очи. И после, за минута или две…

Бяхме само аз и той и почти не си го спомням, малко ми е мъгляво, не, надали е от виното, не ме прекъсвай сега, та бяхме само аз и той, даже май само моите очи и неговите, ей така, едни четири очи в пространството, да, може и два броя трето да е имало наоколо, но в случая не говоря за това. Та в тази игра на котка и мишка, о, какво клише, не е ли по-добре тази игра на генерал, не, там няма пионки, хубаво, в тази игра на „Не се сърди, човече” той играеше с кафявите. Аз, съответно, със зелените. Отворихме ги широко. И той ми каза, или аз разбрах за себе си, че няма нужда вече, а и принципно, да се боря с демони. Не е правилният път. На мен не ми беше и удобно дори да споменавам борбата с демони пред Демон, но на него май всичко му беше ясно и без да го казвам. Така или иначе, изправени пред величието му, зелените пионки нямаха никакво намерение до крак да измрат пред цяла вселена, на тоз славен рът, та единственият им полезен ход беше да галят Демон сега. И всеки демон занапред. И той всъщност май и нищо не ми каза, защото нямаше смисъл, аз всичко си разбрах. Той разбра, че урокът му е преподаден и оттегли погледа си. Безучастен, топъл и такъв, който знае, че няма никога повече да погледне към мен. И аз го знам и ми е малко тъжно, защото животът е много кратък, но в същото време всичко ще бъде наред през значителна част от него. Демон лекичко изпръхтя с ноздри, давайки ми знак, че това е така. И че всичко е наред. Бавно излизам, стъпвам с един крак извън тъмния балон, в който светещи и съществуващи тела бяхме само ние и говорехме с очи. Някой отстрани ми говори нещо.

Беше ред на друга девойка да погали вълшебно меката козина. Полицаят върху коня се подсмихна дяволито, явно наслаждаващ се на вниманието, без да знае, че то не е насочено към него, и с интонацията на „Баща ти да не е сладкар?” изрече:

–       Казва се Демон.

Никой не се сърдеше.

Advertisements
демон

2 thoughts on “демон

    1. щом поставяш такива оценки, значи със сигурност ми е време да запиша пак нещо за учене :D мерси!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s