the sun is the same in a relative way

ако нещата, които съм научила, са тъжни, да ти ги споделям ли все още?

в случай, че изобщо си тръгнал по този път,

(и тук трябва да вметна, че този път не е единственият възможен, дори не е и най-често срещаният, дори рядко съм срещала хора по него и се вкопчвам във всеки, който срещна, прекарвайки максимално много време около него с надеждата да разпитам накъде е следващата хижа и какво да правя до там и как да стигна и как да се държа; та не е единствен или за всеки, просто е моят и само за него мога да разказвам от първо лице, но ще говоря на ‘ти’, защото съм сигурна, че ще ти е интересно, ако случайно един ден се окажеш на него; трябва да вметна също, че много хора изобщо не стигат и до там, но не знам на какво се дължи това, край на вметката, мерси)

първо разрушаваш обществените заблуди, което е откривателско и новаторско и всепрекрасно и толкова ново. после започваш да разрушаваш личните. което е много, много натъжаващо. а после?

логиката е да следва пак нещо хубаво. надявам се.

какво имам предвид под обществени заблуди с думи прости: че един човек има по-голямо значение от друг, че един жив организъм има по-голямо значение от друг, че всички сме отделни съзнания и не ни свързва нищо, докато ние нарочно не решим нещо да ни свърже, че изобщо имаме контрол над голяма част от събитията. че има хора, родени под щастлива звезда, чийто път е обсипан с рози от ден първи до ден последен. че има и обратния вариант.

какво разбирам под лични заблуди: че неща по средата между всичко и нищо могат да бъдат самоцел на един индивид. че музиката или природата или да речем фотографията или да речем любовта между двама човека поотделно могат да бъдат висшия ти идеал в живота и да обхващат всичките му области. и да те водят напред. не, не може. нещо еднопластово няма как да те води напред. да, можеш да се възползваш изключително добре от него, докато така и така си тук, което в крайна сметка може и да е целта, но не те води никъде.

единственото, което може да ме води, е това, което не мога да определя точно, което ми бяга от дефиниции, което решава само кога да се появи в главата ми или в разговор с друг човек или в слушане четене гледане на друг човек като нова концепция, без значение с какво и как съм се опитвала да го предизвикам преди това.

знам, че или ще намеря всичкия смисъл, или няма да намеря никакъв. грозно е обаче да казвам „никакъв”, ако всъщност това си е всичкият, а единствената пречка е, че аз не мога да го изразя с думи, както вероятно са се спрели други преди мен. ами ако наистина е никакъв? тогава вероятно тъжно ще се свия и ще си кажа „е, така и така съм тук” и ще впрегна в думи и дела всичко, което съм научила досега за хедонизма. ама не вярвам да е така.

още мириша на хлор.

Advertisements
the sun is the same in a relative way

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s