Мери и Джо

 

Безбрежна августовска вечер е и гледаме вълните. Никога не съм виждала Южното Черноморие толкова бурно. Мисля си, че това е един от онези разговори за живота, мотивацията и съвестта, които се водят само след 12 вечерта на спасителния пост, но всъщност седим на водно колело, затова и обстановката е по-лежерна.

–          Ще седнеш ли долу, схвана ми се вратът да те гледам.

(Джо седи на пързалката на водното колело. Яростно твърди, че е лъв, въпреки че е роден на границата, ясно ми е, че държи да седи горе на трона си – пързалка, но мен ме заболя вратът въпреки всичко.)

–          Гледай вълните, тъкмо ще е по-романтично.

Подсмихвам се аз вътрешно при мисълта за думата „романтика”, която ми носи толкова уют, колкото надписът Hotel Romantika. With a K. И все пак не преставам да гледам ту него, ту вълните.

Обожавам да ми разказват истории, затова оставям Джо да ми говори за морето, за работата, за заземяването, за практичността. Говори за водата в нейно присъствие, а тя няма нищо против – така и така е развълнувана до немай къде. Джо не знае, че съм вода. Че с морето течем едно в друго. Вълнуваме се и кротуваме заедно.

Водя Джо на всички любими места в омагьосания Созопол. На скалите, на които празнувах имен ден и бях объркана и с кецове. Сега пак съм с кецове. На люлката, на която си изцапах полата с розова дъвка. На крепостната стена, която снимах толкова години подред, че вече не мога да направя нищо по-добро. Джо ме пита защо така гледам онази скала и аз се унасям в мисли, учудвам се, че си проличава, спомени, казвам, а тoй не ме разпитва повече.

Отнякъде долита „Моля те, не ме докосвай, моля те, не ме целувай…както преди”. Преплита се с чалга. Както преди. Това е отново опит да имаме (където „ние” сме неопределени), да имаме самодостатъчна вселена, в която лично пространство не ми е необходимо, не ни се връща на рождения ден, за който изобщо сме дошли – аз по новата магистрала, той – със самолет, защото така си е решил; вселена, в която това, че ще спим на едно легло, е „супер”, това, че още не са се събудили никакви хора – също, а часовете, прекарани в разходки за банички, по следобедния плаж до „моята” любима скала, на която ме снима около 30 пъти, и из среднощните созополски потайности, не са странност за никого.

Вселена, в която не съм се ресала вече трети ден, защото обожавам косата си мокра и морска, погледът ми мътно блуждае, косата ми светлее, полата и обеците ми са дълги и се веят и дрънчат из стълбите на Стария град, а той закачливо подръпва любимата ми рокля, за да се разкараме най-после от гадната музика. Тридневна вселена, в която имаме нашите си ежедневни малки мисии и идеи – да отидем за кафе, да снимаме главната с GoPro-то, да отидем до скалите; в която обменяме мисли и истории никога не(раз)казани преди, защото е третият човек в съзнателния ми живот, който ме нарича Мери, случайно ли и тримата огнени, не, разбира се. А, между другото, първите двама ме научиха, че никога не трябва да (се) крия.

Гледам му на карти, както ме е учила баба, и изобщо не ме е страх какво ще му кажа. Тъпата тръпка (много повече болезнено тъпа, отколкото глупаво тъпа), когато се откриваш в картите на човека, на който гледаш. Но нямам правото да се подсмихвам и да хвърлям закачливи забележчици, защото в момента съм добрата вещица, която гледа на карти. Дори, обективната вещица. Обективната вещица, толкова дисбалансирана, че и огънят ѝ върши работа на земя, при която да се приюти.

–          Заспивай, заспивай, заспивай… – единственият правилен отговор на задълбаването ми.

Развиваме теории за баланс, защото винаги в теориите съм толкова силна.  Годината на Огъня. Крехкото равновесие да говоря само за нещата, за които мога да открия ответна реакция. В тъмнината виждам усмивката му, която пищи: „Боже, къде попаднах”, когато се осмелявам да пристъпя и с другия крак на едното блюдо.

–          Защо ме гледаш така?

–          Как?

–          Все едно очакваш нещо.

–          А, не, просто така си гледам.

Нарочно отмествам поглед, но всъщност очаквам нещо. Ама от себе си. И в двата случая – горчиво преглътнато „Хайде, ще се видим в София”, докато пак тръгвам нанякъде сама.

Заспивай…

На сутринта моят рошав и отново недоспал поглед тихо се плъзга по дисплея: „Сънувах те. Пиши ми някой път, когато си пияна, за да ти разкажа.”

Минути след това вместо „Добро утро” чувам:

–          А ти, като гледаш на карти, тълкуваш ли и сънища?

Advertisements
Мери и Джо

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s