четири котки и един мъж

(без да се брои кучето)

Септември упорито напомня за себе си и най-логичният изход от всяка вечер, в която всичко си е било на мястото, вече не е да отидем за още алкохол. Ситуациите, чувствата и хората стават все по-нови и по-нелогични, затова отиваме да разходим кучето. Пък и алкохолът е достатъчно.

Септемврийското забавление се нарича честност до болка и никога неказвани размисли, защото сме решили негласно, че от неизказаност никой вече не печели. Всички са в играта, защото друг изход няма. Отново няма мижаво средно положение и ще разбера, ако ме лъжеш, доверие всекиму и никому и най-личните истории трябва да изкрещят най-силно, а не най-тихо, прощавам този път, но не забравям, а вече наистина е време да изведем кучето.

Кучето се казва Марта и е на 11 години, рожденикът ни е с жълт дъждобран и става на 22, разхождаме го в 41 СОУ към 1, може би 2, може би 3. Едно е сигурно – конфигурацията отново е трима, три е точно три пъти повече от две. Марта навярно си мисли „Остави ме мен, че ме разхождат по асфалт, на хората не им ли е гадно?”. Ние си мислим същото. Няма как.

Дъждът също казва, че няма как, така че една плюс една разходка по-късно имаме боровинкова сладоледена торта в пластмасова чаша, също толкова неизпълнени желания и шепа повече потенциални идеи и вглъбяване и перфектност и безсмислие…

Огромната любов е най-голямата слабост само докато не осъзнаеш, че едновременно е и най-голямата възможна сила, но най-вероятно дотогава няма да си съзнавал колко е огромна, така че за теб ще е само слабост, а след това вече ще е прекалено късно, защото хубаво знаеш пътя напред, но миналото за проверка не е налично, с две думи млъкни, сърце, и се наслади на момента.

В къщата с четири котки и едно куче лилавото е фон, червеното изпъква и се превръща в оранжево, оранжевото меко се носи из пространството или ефимерно се изнизва в чашката, докато мекотата му се влива в мен, а аз гледам с най-голямо любопитство червеното и оранжевото, защото дори и някога да ги разбера, никога няма да съм в тях и с тях, и цялото пространство спира, за да е само тук и сега, моментът е толкова удобен, уютен и неповторим, че изобщо не мога да ти простя, че го пропускаш, но нали си говорихме за непонятно обширната гама от емоции, та затова дневният ред препуска напред…

Ако го събудиш, като го събудиш, ела и ми се обади. А за какво ли ще ти е?

Ако го събудя, като го събудя, ще ми стане кофти, че съм го събудила.

Ако ме събудиш, като ме събудиш, това си е твой проблем. Това, че ми е кофти ли си е мой проблем? Или това, че послушах съвета да те събудя?

Звездата на смъртта от лава лампата излиза наяве и не мога, и не мога да достигна до ядрото й, за да я унищожа, но все пак продължавам надолу в отвратителната дълбочинна спирала, така и така никога не съм можела да спя наистина, очите ми блестят и пламтят и това, което ми остава, е да галя котка, котка, мъж, котка, котка, мъж, топлите дишащи същества в тъмната стая ме спасяват от мен и всичко е наред и в един идеален свят би продължило около три дни, точно колкото имам нужда, точно така – затъмнена стая, будене, ум веднага на пълни обороти, плавно дишане, галене, бавно заспиване и повтаряш. Завръщане при това колко лека е земята, веднъж заземил се – толкова непосилно лека, че ти се налага да левитираш постоянно 10 см над нея, ами да.

Advertisements
четири котки и един мъж

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s