време е

Имало едно време, през девет времена в десето…

Тази вечер се помещавам в косата на една девойка и ми е сравнително уютно. Металната ми щипка е потънала в тъмните чупливи кичури, а пластмасовите ми цветове нежно светлеят под шарените светлини, звездното небе, многоцветната музика и съпровода на Искъра. До мен се доближава мъдър поглед и принадлежащият му глас изрича:

–          Забелязах, че най-красивите момичета имат цветя в косите, това случайно ли е?

Някъде под мен изгрява усмивка.

–          А, не, така си ги слагаме, за да се разпознаваме. – Оглеждам се и то, наистина, има няколко хубавички девойки с цветя в косите. – Радвам се да те видя. Знаеш ли, много ми беше интересна онази идея, която беше споменал. Че човечето от „Минута е много” всъщност не казва, че не остава време, а че времето не съществува.

Усмивка в отговор и да:

–          А, да, заигравки разни. Другата е, че имало едно време.

–          Как така едно време?

–          Едно време, де. Когато времето е било едно. Без часови зони, без „след 15 минути”, без „когато му дойде времето”. Даже може да го е нямало. Има време, няма време…

***

Лежа на улицата и съм паднал преди минута от китката на неизвестна дама, до която Маркес със сигурност не би си позволил да спи в самолета. Металната ми верижка е леко смачкана, тъмносиният ми циферблат – натъжено издължен, а колата в края на пресечката се задава бързо. Тогава черната й рокля се прегъва на две и тя ме взима в ръцете си. Поглежда ме. Чуди се как да ме приеме. Че има време? Че няма време?

Питам майка си и тя казва, че явно трябва да нося часовник. Слагам го на ръката, която години наред е тънала в безвремие.

Казват, че когато подаряваш часовник, било на раздяла. А когато съдбата ти го подарява? Значи те събира с някого.

Питам него какво означава да намериш часовник на улицата и той казва: „Време е.”

***

Вече е есен и около телата ни започват да се увиват шалове, жилетки, блузи, жилетки, ще ти взема и якето, защото ми е доста студено, а и мирише на теб, а и ще мога да те видя пак, за да ти го върна, та така увитите тела продължават неуморно да скитат нагоре-надолу и да търсят отражението си в някой друг. И жълти листа. Есен.

Есен е и процеждащата се през дърветата светлина на лампите прави листата още по-жълти, аз казвам „Я спри!”, кой знае дали говорех на теб или на Времето, но ти спираш и да ходиш, и да разказваш за онзи изгрев на Иракли, може би и да дишаш, времето май също спира и две души се прегръщат за пръв път. Ама продължи си с историята, де, интересно ми е.

Дръжката ми почти я няма. Белите ми листа са оцветени като двете ви души и паднах от огромния букет, който някой беше помъкнал, за да остана на тротоара под Вишката и да ви го кажа. Ще ви чакам цяла вечер да минете от тук, защото знам, че тя няма да се качи в първото такси, попаднало пред погледа ѝ, а ти ще я изпратиш до края на света.

Вече е есен и дори на времето му става самотно и захладняло. Защото е едно, нали.

Едно време, което спира пак. Незнайно как намираш цветето на улицата и ми го подаряваш, аз го слагам зад ухото си, за да се съедини с усмивката ми, а то пада в таксито, връщам го на мястото му, поглеждам напред и се усмихвам.

Advertisements
време е

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s