кецове и малиново сладко

(Упражнение по бобипетровизъм)

Събуждам се една четвъртъчна ноемврийска сутрин – знаеш как е, от онези сутрини, в които ти се ще да беше уикенд, но уикенд вече отдавна не е, а мъглата напира да влезе през прозореца, ако може и под вратата, а на мен изобщо не ми се ходи в гадния офис, но няма как.

Докато гладя методично ризата си, което правя всяка сутрин, и взимам палтото от закачалката, на която то седи всеки ден, за да не губи форма, мислите ми изтичат като през канал, който не е достатъчно закрепен с кълчища. Отстрани, нали знаеш. Все едно си мисля за нещо голямо по принцип, но знам, че всъщност има и нещо, към което трябва да се отклоня.

Излизам от входа си. В лицето ме плесва такава гъста мъгла, че очите ми почват да смъдят. Чудя се защо изобщо бих забелязал света, себе си и каквото и да било в ден като този.

И тогава я виждам.

Още преди да съм я видял, от някъде ми замирисва на малиново сладко. Да, на онова, което баба ти прави, което изпълва цялата къща с мек аромат, чародейна топлина и полъх на вълшебства. Оглеждам се тъпо, защото не знам откъде в мъгливата четвъртъчна сутрин ще ми мирише на малиново сладко. Но извинявай, отплеснах се, да се върнем на нея.

Както казах, и тогава я виждам.

Опитвам се да определя кое точно в нея ми напомня на малиново сладко. 08:29 е и малините направо се сипят след нея като капки кръв, като капки от нейната нежна кръв. Дали е счупена? Дали е влюбена? Сигурно отива към офиса си, където всички я обожават и нарочно минават през стаята ѝ, уж да я питат нещо по работа, а всъщност искат само да дишат малиновия въздух около нея.

Тъмната ѝ коса сигурно е единственото нещо в тази сутрин, което не се е омирисало от тъпата мъгла. Роклята й е на малки цветчета, защото, за да е интересна една героиня, тя трябва да носи рокля, питай Джулиан Мур. Кой носи рокля на цветя в 08:29 в мъглив четвъртък, ще попиташ, ами тя, ще ти кажа.

Походката й е грациозна като на черна котка, бягаща по коридора от 20 пияни човека с предводител рожденик. Чат-пат се спъва в нещо и тогава, в тези кратки моменти между съня и реалността, тя повдига ефимерния си прасец, за да оправи връзката си или да извади някое камъче от кеца си. О, да, тя носи кецове. Скъсани, скейтърски кецове, които очевидно бяха преживели поне една Смокиня, както и многобройни измъквания от нечия къща в мъгливи сутрини с мисия мазни банички и питателен айрян.

Но, извинявай, аз пак се отклоних. Та значи продължавам си аз да вървя срещу нея по иначе доскучалата ми улица и се чудя какво ли прави нейната красота точно тук, точно в тази сутрин, а каква пък е красотата ѝ, ще попиташ, разбира се, ами красотата ѝ е като тази на неоткъснато цвете. На неоткъснато цвете, току-що разцъфнало на зелена поляна през месец май. Оф, то е ясно, че няма да престана да се отклонявам, така че ще ти разкажа направо какво се случи.

Тогава, точно тогава ние се разминахме.

Тя ме погледна за миг,

аз за два

и повече не се видяхме никога.

Продължих, прехапах устни и се стреснах. Бях сигурен, че това по тях е малиново сладко.

Advertisements
кецове и малиново сладко

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s