крачоли на реалността

Той, понеже беше трезвен, ми разказа следното.

Тя за пръв път от години насам носи долнище на пижама и това за малко да предотврати появяването ми. Бях радушно посрещнат от синината на другото ѝ коляно. Пичът каза, че е паднала с борда. Че когато не носи налакътници, си удря лактите. Сега не е носила наколенки и така се е появил и той. Разказа ми всъщност, че след появяването му е почнала да носи. След дъжд качулка, Марко Тотев. Смеем се с пича. Смеем се и двамата, толкова си приличаме и ни дели толкова много. Историята е:

Нашата господарка се буди изведнъж, навън е тъмно и тя винаги е объркана, когато се буди по тъмно. Не, разбира се, толкова объркана, както когато заспива по светло и се буди по тъмно, но достатъчно. Заспала е към 19, завита с три одеяла, след като си е взела горещ душ, за да се изпоти и всичко да се свърши, болестта да ѝ мине и да си продължи с живота си като пич. Ляга си към 19 тя и се чуди кога точно е идеята да се изпоти, веднага ли, студено ѝ е, тресе я, ще се изпоти ли изобщо, прочита няколко страници от „Нежна е нощта”, о, каква ирония, и аре, дай да пробваме някво спане. Пробваме ние с нея някакво спане …
– Пич, говориш все едно това си е само между вас двамата?! – обажда се Синият от лявото коляно, който всъщност още няма как да съществува, NB: да си следя по-добре повествованието (мерси, Кирилов!), та значи обажда се Лявото коляно…
– Ми, до някаква степен си е между нас, да, защото ти си аут ъв дъ гейм, сещаш се, копеле, от една седмица насам си аут ъв дъ гейм, от онова нейно падане на Безбог.
– Хайде да не намесваме Безбог в цялата схема, той не е виновен – бях решила да не се обаждам, но тия двамата ще се изпокарат, а аз определено нямам интерес от това.
Безбог се намесва в цялата схема:
– Пичове, не ме намесвайте в цялата схема. Неин проблем си е къде и върху какви части от тялото си пада.
Поглеждам с вдигната въпросително вежда Безбог и си казвам наум “Whatever” точно както Yolandi Visser в Baby’s On Fire на Die Antwoord, да.

Лявото ми коляно, леко отегчен от цялата работа, продължава своя разказ.

– Та, пробваме ние с нея да поспим малко…
– Така ли му казват вече? – обажда се Синият от дясното коляно.
– Братле, тя е с температура, сещаш се. (That’s what she said.) Заспиваме и по някое време тя се събужда. И решава, толкова е умна, ебаси, решава, че не е добре да се обезводнява при такива (а и при всякакви) условия и отива до кухнята да си сипе вода. От оная, филтрираната. Обаче е супер убедена, че вече е сутрин и след няколко часа ще е добре да е окей, за да отиде на лекция с Михаил Неделчев, защото ѝ е интересно, не за друго…
– И то не е сутрин?
– Не е сутрин, позна, направо мислите ми четеш. Към единайсет и нещо е.
– И какво стана после? – нетърпеливо кърши пръсти Дясното коляно. Хм, в смисъл…Абе, да.
– Ами после тя става, но се отвива от многото неща, с които се беше завила и усеща, че ѝ е бая лошичко, температура горе, кръвно долу, но все до кухнята ще оцелее, нали, няма как. Предприема я тая екскурзийка, това трипче, един вид, каква подходяща дума за случая, и се донася до кухнята. На два крака! Абе, братле, това би трябвало и ти да го помниш?
– Еми, да, помня го. Не в такива детайли, разбира се – иронично отбелязва Дясното коляно.
– Пуска тъпото чучурче на филтъра и чака бутилката да се напълни, обаче усеща, че ѝ е много лошо. Сяда на един стол, почти ляга на масата, ама едновременно ѝ се гади, причернява ѝ и не може и „гък” да каже. Остава така някакво време, докато прецени, че вече е събрала достатъчно сили за пътешествието обратно до стаята си. И тогава по едно време става и после не знам, копеле, нарочно ли го направи, но ме удари здраво в мрамора в коридора и аз бях до тук. Ти от там нататък как го помниш?
– А, сега вече имаш нужда от мен? Досега бях просто онзи извън играта? – обидено измърмори Дясното коляно.
– Дай, сега, не се прави на 2 стотинки, ако ще възстановяваме тая история, давай да го правим.
– Ми, значи, после лежахме така всички известно време. Секунди ли, минути ли, никой няма идея, хехе, колко бяхме зле всички. После си стана внимателно, усети болката от тебе и някак се довлачи обратно до леглото си. Това е.

– Кх-хъм? – прокашля се дрезгав женски глас. Ама капчица дрезгав, все едно си върви най-необезпокоявано по ръбчето между кокетната привлекателност и секси дрезгавостта и елегантно пуска краче от време на време в океана на дрезгавостта. Това е, защото е болна, нали. – Извинявайте, ако не ви притеснявам…Гледам ви с какво се занимавате тука…Т’ва може ли да го включим някъде във финалната версия? Мерси. – женска фигура подава деликатно ръкопис през процепа на вратата. (стопкадър)
Двете колена поемат този ръкопис и след кратък безсловесен спор Лявото коляно започва да го чете.

„вишневото опиянение трае може би няколко секунди може би няколко минути евентуално години защото нямам представа коя сме будя се на пода поглед мрамор и не знам защо си мисля че съм си в леглото сънувах че съм в истанбул имаше някакъв пазар но летя може би жоро беше там може би бяхме с много хора после отидох пред някакъв университет и сава беше с ани но ани не приличаше на ани и ми каза задължително да дойда следващия път на лекциите на професор душков защото били много яки а самият професор също е там с очила и побеляла коса и с поглед ми казва „абе не знам за кво говори тоя, чак пък толкова да са ми яки лекциите, не са, но все пак, ако искаш, ела някой път” и това ми го казва само с поглед и аз разбирам че сава просто се е ентусиазирал прекалено много но все тая нали сме в истанбул или може би не просто се събуждам и съм си в леглото или чакай не събуждам се и лежа на мрамор и ми е студено и много ме боли лявото коляно и не знам точно в коя вселена съм защото съм съвсем убедена че не довърших няколко разговора преди да заспя а всички от тях бяха важни и сега не е сутрин което е най-странното от всичко а не може ли да се върна всъщност в истанбул и кой по дяволите е измислил че е интересно да четеш flusso di coscienza и нали щеше да пишеш разказ за религия и всичко а какво стана всъщност и не е сутрин и не е сутрин и имам температура и май ще трябва някак да стана и да се върна в обичайния ръкав на реалността и сега тъкмо ще ме болят и двете колена и не трябва да се държа лошо с хората защото ми се връща и много ми се връща и много бързо ми се връща честита баба марта обичайте се и се пазете от динозаври и да”

Advertisements
крачоли на реалността

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s