лотос

glowing lotus

Той живее в миниатюрна гарсониера в кокетна кооперация в малкия си град и всеки ден отива в добре познатия си офис. На 33 години е и се чуди накъде да поеме от този момент нататък, чувства се все едно един сив и неособено значителен период за него свършва и не знае има ли друг живот след него или следващите години ще са просто едно преживяващо мижитуркане в града, който му се струва все по-малък. Когато беше дете, градът не му се струваше толкова малък, разбира се, но тогава и коледната елха, която баща му носеше от пазара, му се виждаше като гигантски пазител. Баща му обаче почина, когато той беше на 19, и оттогава коледните елхи го натъжават. Понякога си мисли, че са започнали да го натъжават и преди баща му да почине, защото те са нещо като висша сила, но отрязани – все едно си имал шанса да си поговориш с истински ент (падаше си по митологиите от малък), но той е загубен завинаги и сега единственото оставащо е правото да погледаш още няколко минути изтичащия живот през отрязаното стъбло, докато смолата не се втвърди съвсем и тогава вече няма накъде и от цялата коледна елха няма смисъл.

Майка му обитава съседния апартамент, но от години не си говорят особено. Често вечерят заедно, но тя така и не се примири с това, че той не е ревностен християнин като нея, не я придружава всяка неделя на църква и гледа на неизменно присъстващите в апартаментите им икони като на необходимо зло, с безразличие. На него, от друга страна, му беше все едно. Той си има своя гледна точка и нейните загрижено-досадни подмятания все по-рядко достигат до ушите му или може би тя започва да се отказва да му натяква каквото и да било, защото е решила, че няма да излезе на глава с него, или може би и двете. Неверник си беше, неверник си остана, казваше си тя.

Истината за него е малко по-друга. Както и важните неща.

Той не носи слънчеви очила в утрото – само тогава, скоро след като слънцето е изгряло, въпреки че всичките му познати са свикнали да е постоянно с очила и да не виждат съвсем очите му. Не толкова близките дори не знаят какъв цвят са те. Но в утринните часове той няма проблем да приема външната светлина на новия ден, защото от очите му струи още по-силна. Тази, с която сам се зарежда.

Всяка вечер той застава в поза лотос. За да достигне до изпълнението на тази поза, му бяха необходими месеци наред упражнения. Ежедневни упражнения по няколко минути, които той нямаше проблем да включи в неособено натоварената си следработна програма, която се състоеше от евентуалната бира с приятелите му от детството и гимназията или още по-евентуалната вечеря в единствения приличен ресторант в града с някоя дама, с която още не беше излизал. Позата лотос за човек, който не е тренирал кунг фу в детските си години и физическата му активност се свежда до нередовния съботен мач със същите приятели от детството или още по-нередовната разходка из Балкана, който е неприлично близо до този неголям град, е предизвикателство. Но с чести упражнения той успя да я постигне. А тя успя да му се отплати.

Беше зимна петъчна вечер и в малкия офис часовникът тъкмо беше отбелязал шест часа. Ръцете му се вдигнаха с облекчение от леко изтърканата стара клавиатура, той взе палтото си и напусна сградата. Мина покрай бакалията на ъгъла, купи един нарязан хляб и се прибра в гарсониерата си. Остави ключовете и хляба на масата, сложи чайника на котлона и се преоблече в старите си домашни дрехи. Не че тези за работа не му бяха достатъчно удобни – и без това никой в офиса не се обличаше кой знае колко „пипнато”, но поне това беше наследил от майка си – навика всеки път, когато се прибере, да се преоблича.

Запали една индийска клечка и две свещи, седна в поза лотос върху малкото шарено килимче на пода и затвори очи. Започна да се унася, обзе го приятната топлина и започна да чува някакво бълбукане. Постепенно се замисли – като в сън – дали това бълбукане е част от външния или от вътрешния му свят в момента и веднага щом осъзна, че то е част от съвсем реалния свят, скочи и изтича до кухнята, за да махне чайника от котлона. Поне не е мляко, помисли си той. Сипа внимателно врящата вода върху подготвената чаша от изкусно смесени листенца чай ройбос с парченца сухи вишни и похлупи чашата с нейната чинийка, за да се запари. Пренесе внимателно така подготвената напитка до притъмнената си стая, която ползваше и за всекидневна, и за спалня, и за хол, остави я на подложката за топли съдове и се върна към многослойното си цветно занимание. Седна в определената поза и затвори плавно очи. Обзе го спокойствие.

На чужденците сигурно им е много трудно като учат български, помисли си. „Имат думата „цвят”…и „цвете”. „Цветя” и „цветове”. Как ли ги запомнят. Усети, че всъщност не беше това целта на (без)действието му. Остави всички мисли да преминат през главата му, както беше чел…Котлона…да…май го изключих…Чаят е тук…Добре…Всичко е наред.

Обзе го познатата спокойна топлина, на която  беше свикнал. Той се почувства като седнал пред гигантски бял лотос, осветен по очертанията си, който се разлистваше в цялото си величие пред него и едно по едно листенцата му падаха на земята, за да покажат следващия ред – все по-фин, деликатен, любящ, все по-величествен и все по-близо до ядрото, в което се крие съцветието, от което произтича всичко, бялата светлина, от която идва съществуването и която е съществуването, едновременно опростено и усложнено до съвършенство. Лотосът, без да казва нищо, му показваше кротко, че от желанията и съществуването му има все по-малко смисъл, колкото по-навътре навлизаше, контурите им плавно се заличаваха и започваха да се сливат с бялото ядро…

Знаеше, че това е само една от страните на пирамидата с безброй стени, а на върха всички ги чака едно и също. По тази беше започнал да се качва, така се бяха стекли обстоятелствата и не възнамеряваше да се отклонява от пътя си. Колкото и другите да смятаха, че пирамидата е всъщност триъгълник, те смятаха така, защото виждаха само своята стена и мислеха, че тя е единственият възможен подход. Не че често обсъждаше темата, напротив. Предполагаше, че и майка му е по пътя към върха на същата пирамида, само че от някоя противоположна страна. Но нямаше как да знае със сигурност.

Усети лека болка в дясното си коляно. Винаги му правеше проблеми. Въпросът беше да се откъсне от болката, да мине на нивото над нея, да осъзнае, че болката е част от тялото му, а не от него…Щом усещам болката, значи нещо не е наред…О, не, пак тези мисли. Добре. Аз съм по-силен от болката. Аз съм вечен и болката е илюзия…Хайде пак…

Започна отново да се успокоява и да оставя мислите си просто да изтекат като река. Той е приседнал до брега на тази река, а не се дави във водите ѝ. Знаеше, че има нещо повече. Сам обаче се усети как навлиза първо леко с единия крак, после и с другия в изобилната река на мислите, в света, където  отново съществуват ангажименти, котлони, още леко димящата чаша чай, офисът, майка му и, о, да, майка му, желанието да изпъне краката си и желанието да отпие от чашата чай, да прибере прането и по някакъв начин да отложи вечерята с майка си…

Или може би всичко това вече беше отложено. Отложено за след разтегнатото време. На онази скала, на която имаше само „сега” и „някога”, всичко останало вече беше в графата „някога”. И всичко беше наред.

Advertisements
лотос

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s