инициация

Представи си любимите си места с изгасени светлини, по тъмно. Любимото кафене, ресторант, къщата на баба, капанче до морето през зимата…Затворени, с половин пръст прах и опустели. Сега си представи любимата си любов. И угаси осветлението. Камера. Работи.

– Пускаме те директно най-горе, пък както се оправиш. Съгласна?

– Съгласна.

И полетя надолу като Алиса в безкрайния кладенец. В пейзажа сред облаците имаше памук и имаше лилаво и стремеж и копнеж и много любов, повече отколкото тя предполагаше, че е възможно да съществува, и ако всичко не беше толкова правилно, щеше да си каже, че някак даже е прекалено. Аметистовият пейзаж около нея се разлистваше и разпластяваше, събираше едновременно всичко, нищо и всички цветове, взети заедно. Рееше се безкрайно дълго, или може би крайно, но там, където се намираше, нямаше смисъл от повече, нямаше повече, нямаше измерения и нямаше нищо и имаше всичко.

А после, чисто любопитство, защото единствената константа е промяната и времето не се променя или това беше, че ние не се променяме или че само времето се променя, а ние не;

после тя реши да погледне през вратичката, през малката вратичка като капак на пода на небесния кладенец, но то само с едно поглеждане не става, или става ли, може би става все някога, но не и при нея, тя направо показа главата си през отвора, а там беше толкова синьо, безкрайно мастилено и мислено, разбиращо, реши да се впусне надолу и само да разгледа, не че досегашното не ѝ беше достатъчно, но рано или късно се разколебаваме в прекрасното, а и как иначе щеше да се научи, а и на върха ѝ беше доста самотно, срещаше хора и те я виждаха, но не я разбираха. Новата, индигова любов се разгръщаше около мислите ѝ, галеше ги като с перо, не можеше да се отърси от пристрастяващата миризма на прясно изписаните букви върху стара хартия за писма, но тук нямаше никой, почти никой нямаше, всичко, което можеше да си представи, беше нейно, но самотата започна да я обгръща и тя все по-самотно и все по-рибешки плуваше, докато не забеляза, че на пода има нова вратичка, тя помаха с опашка и прецени, че тази може би ще е затворена, все пак няма логика, те нали ме пуснаха да се уча, за да се науча, трябва да остана в горните нива, не знам какви са долните, но надали нещо ново ще науча…И все пак.

Отвори новата врата и сякаш я пое някакво течение, всичко избледня и стана небесносиньо, изведнъж започна да усеща тялото си, но всичко стана съвсем, съвсем леко и докато в предните пейзажи тя беше само вътрешност, сега започна да има и външност, усещаше нежния вятър по бялата си кожа, как той се гали и умилква като котка и я завихря цялата, тук вече нямаше толкова голямо значение какво вижда и какво може да си помисли, а какво изговаря, внезапно усети желание да говори, да отвори уста и да пее с вятъра, да му разкаже за всичко досега, а той да се подсмихне и своенравно да я завърти отново и да я отнесе надолу…

Започваше да пада в кладенеца все по-бързо и все по-устремно, небесносиньото премина за кратък отрязък вечност през онзи така любим нюанс точно между синьото и зеленото, който играе по ръба на двата цвята като умел въжеиграч и понякога се прави, че ще падне, само за да я притесни, или може би да я успокои, че най-после ще има точно определение;

но не,

точно определение няма и няма и да има, тюркоазеното и петроленото са като речни камъни между два бряга, когато се вижда само следващият, защото така или иначе тръгването винаги е свързано с един от бреговете – тръгване от единия и пристигане на другия, а той е зелен, много зелен, безкраен майски злак; тук тя започна да усеща не само присъствието на тялото си, но и почувства как то диша успоредно с нея и никога не изостава, освен когато тя не реши; тук тя започна да гледа с цялата любов целия свят около себе си, ето, ако имаше наистина рибена опашка, щеше сега да тупне с нея на излизане от реката и целият животински свят да ѝ се усмихне обичливо и да разбере;

но това не беше наред, нещо не беше наред, тя очакваше цялото това изпитание да е нещо като лабиринт, а лабиринт то не беше, дори на сетивата не, беше си, както и да го погледне, кладенец, магичен и вълшебен и все повече принадлежащ на този свят, но все пак кладенец, изведнъж поиска да разбере кой стои зад цялото това изпитание, но в момента, в който го поиска, усети как зеленото отслабва и за пръв път пожела да се върне някак нагоре, ако беше възможно, за пръв път в очите ѝ надникнаха две сълзи, но път нагоре нямаше, а отдолу нещо светеше с огромна сила…

Слънчевата светлина я заслепи и се заигра с косата ѝ, беше толкова мощна, че прогаряше всичко около себе си и зелено вече не оставаше, но когато очите ѝ успяха да свикнат със светлината, тя видя, че около нея има много други лутащи се, много други хора, изпълни я слънчева радост и с усмивка се опита да се обърне към тях, за да ги попита какво търсят, но повечето я подминаха, някои дори не я погледнаха, а останалите ѝ отговориха – сила, власт, себе си, светлина, слънцето;

тогава сълзите, още неизсъхнали в очите ѝ, тръгнаха с нея на пътешествие надолу, как така власт, как така себе си, като гледат само себе си, не проумяваше, как да им обясни, да ги хване ли за ръка и да ги заведе ли нагоре, но осъзна, че те дори не я поглеждаха в очите, надали биха хванали ръката ѝ, а тя не можеше дори себе си да върне нагоре…

Вече обляна в сълзи, тя обгърна глава с ръце, продължавайки да пада, около нея замириса на портокалови корички и грейпфрутови нотки и задиша тежко, задъхвайки се от падането и от плача и започваше да се съмнява, че всичко това беше добра идея и че имаше смисъл и че ще излезе цяла от състезанието, вече все повече заприличваше на състезание, щом се борят за власт и сила, а аз нищо от това не исках, ридаеше тя и се опитваше да обясни, но тук вече нямаше кой да я чуе, всеки преследваше себе си и се дърпаше за опашката, побъркан от собственото си оцеляване…

Сякаш от нищото си спомни за един сън, който баба ѝ беше разказала. „Сънувам, че пред мен стоят два подноса. На единия – огромни, червени, бляскави чушки. На другия – ароматни ягоди.” Беше се зачудила какво толкова, като има някакви ягоди и чушки, взимаш от ягодите, отхапваш, събуждаш се и нищо ти няма…Тогава баба ѝ я погледна с очи на дете и ѝ каза: „Възрастните хора казват, че да сънуваш червено е на лошо, на яд.” Да сънуваш червено е на лошо…На яд.

Най-долу я чакаше този, който я беше пуснал в кладенеца, необичайно учтив, но в очите му нямаше и сянка от нажеженото до бяло благородство, а сега като пламъче играеше нещо сякаш демонично.

– Поздравления, вие преминахте всички изпитания успешно. Бихте ли желали сега отново да се върнете горе?

Със сажди на лице, изтощена, тя погледна към въображаемата си рибена опашка, която се беше спаружила, преглътна последните си сълзи и бързо закима.

– Добре тогава.

И човекът с демоничните очи натисна някакъв катапултен спусък, който я изстреля обратно по реда и тя успя да види всичко, през което беше минала, за да стигне до тук: и кървавите ягоди, и изкусителните портокали, парещото слънце, галещите очите едва разлистили се кестени, и небесносиния вятър, и мастилените мисли, докато отново не се върна в аметистовото безвремие, отново и може би този път наистина беше завинаги и не искаше никога вече да се връща от там, никога вече нямаше да любопитства какво има надолу, защото знаеше, че там принадлежи…Някъде много надолу, точно по това време, едно пламъче в нечие око присветна и една лукава усмивка го подкрепи. Тя отново започна да пада в кладенеца, този път вече за последно.

Завеса.

Advertisements
инициация

3 thoughts on “инициация

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s