„По-добре танковете да дойдат!“ или как се справяме с историята

(Размисли и реминисценции около връх Бузлуджа)

 

снимка: Никола Михов

               На всички до някаква степен ни е познат историческият паметник на връх Бузлуджа – огромно бетонно творение с към днешна дата неясна съдба. Дългоочакваното му посещение провокира в мен много въпроси, които нямаше да успея да си задам от разстояние.

               Паметникът е с причудлива и нетипична форма – състои се от основен корпус, формата на който най-много се доближава до летяща чиния от „познатите” ни форми. Тази форма често става повод за шегички как точно представителите на съответната партия трябва да поемат по своя път, или как са се озовали тук. Чинията е допълнена от 70-метров постамент, на върха на който има петолъчка, която в по-добрите времена е светела (за последно през 2011 г., но това е било единичен случай). Тържествената централна зала е с височина на тавана 14,5 m, диаметър 42 m и е декорирана с мозайки с обща площ 550 m². Тези мозайки пресъздават борбите на БКП и изграждането на социалистическото общество. Вероятно е уместно да спомена, че брадатите дългокоси лица, които ми напомниха на братята Кирил и Методий, се оказаха Маркс и Енгелс в компанията на Ленин. В коридора около залата пък има 14 композиции, които отразяват „мирния труд”.

снимка: Мария Куманова

               Това, за което се използва основно паметникът към днешна дата (освен за чудене и маене на чужденци и местни и за да включи името на България в класации с най-атрактивни изоставени места, както и за къртене на парченца от мозайките за сувенири), е да служи за фон на традиционния събор на БСП. Съборът на Бузлуджа се провежда всяка година в първата неделя на август и на него се събират симпатизанти на партията.

               Строежът на солидния монумент започва през 1974 г. и той е открит през 1981 г.  Поводът е 1300-годишнината от основаването на българската държава. През същата година явно е кипяла усърдна бетонно-социалистическа дейност, защото тя отбелязва и построяването на Националния дворец на културата в София (за който легендите твърдят, че е употребено желязо колкото и за Айфеловата кула). Паметникът се намира на връх Хаджи Димитър, по-известен със старото си име – Бузлуджа, и е издигнат в чест на Бузлуджанския конгрес, проведен там през 1891 г. От момента на построяването му той става място за конгреси на българската комунистическа партия. Твърди се, че за да може да се изгради такъв бетонен мастодонт, е било необходимо да се взриви и заравни върхът на планината и реално нивото на билото да се понижи с 40 метра.

               Финансирането на строежа става чрез „доброволното” събиране на средства от населението. Събрани са около 16 млн. тогавашни лева, от които за построяването отиват „едва” 14 и останалото спомага за финансиране на детски градини (според ръководителя на архитектурния проект Георги Стоилов в интервю за телевизия bTV). Така нареченото доброволно събиране на средствата, допълнено от надписа със спрей „Това е платено от всички нас!” на задната страна на монумента ме накара да се запитам доколко наистина то е било доброволно и как точно се е извършвало. Допитах се до баща ми, който по време на откриването на паметника е бил на крехката възраст от 18 години, и той сподели, че си спомня за марки (на вид като пощенски, но не ставащи за писмо), които населението е било принудено да си купи – учениците на еди-каква си определена стойност, техните родители на еди-каква си…Дали само по този начин е финансиран гигантският строеж, или и правителството е допринесло, не е ясно, но е ясно, че става въпрос за сериозна сума.

Бузлуджа в действащ вид. Снимка: Buzludja.com

               След падането на социалистическия строй през 1989 г., състоянието на паметника се влошава драстично. Той на практика e оставен на произвола на природата, като през 1992 г. е одържавен по Закона за одържавяването на имуществото на БКП и запечатан. Сградата започва да се руши, да се чупят стъкла, мозайките да се разпадат. (А красивата червена звезда – да се обстрелва с огнестрелно оръжие с цел ограбване на рубините, от които се е смятало, че е изградена. Ще оставя това предположение без коментар.) Самото запечатване на този монумент вероятно не е грешка в период на размирен преход, но паметникът остава запечатан и до днешна дата, 22 години по-късно. Няма да е трудно да се досетим, че това са повече години, отколкото изобщо е бил функциониращ. През 2011 г. правителството на ГЕРБ връща паметника на БСП, но това не променя нищо.

               „Разбира се, монументът стои. Той е направен така, че да стои 1000 години.” – арх. Георги Стоилов

               Но разбира се, че монументът стои. Точно неговото стоене и разруха повдигат всички изискващи внимание въпроси. Без определен ред, някои от най-важните са:

1)      Можем ли да се намесваме по този начин в планината, да сриваме върхове и да строим 70-метрови бетонни монументи където ни скимне? Чия собственост е така ценното за националните ни митологии било на Балкана и необходимо ли е на всеки връх (паметникът Шипка се издига на съседния връх) да бъде излят бетон? Адекватно ли е да се строят масивни постройки точно на най-ветровитите места в държавата (обозрима част от билото по-нататък в посока Черно море продължава с вятърни генератори на ток), където тяхното разрушаване под въздействието на климатичните условия ще е още по-лесно? По-развита държава ли ставаме, ако целите ни планини са в бетон?

Бузлуджа през зимата на 2011 г. Снимка: Евгени Динев

2)      14 милиона лева разумна сума ли са за отделяне от целокупния български народ в онези години? Строежът на още един, допълнителен паметник на строя ли е било най-полезното, за което те са могли да отидат? Къде точно се крие ефектът от влагането на тези пари сега?

3)      Какво може да се направи с Бузлуджа към днешна дата? Дали е разумно паметникът да бъде оставян още дълго под разрухата на времето? Да се възстанови до някаква степен? Да се ползва – но за какво? Консултацията ми с инженер от УАСГ показа, че в момента повече средства биха се изразходвали за реставрация на паметника, отколкото за унищожаването му и построяването на нещо ново. Дали сриването му обаче няма да навреди повече на самата планина? А ако азбестът, използван широко в строежа на сгради през 70-те и 80-те години, присъства и тук и разпрашаването му навреди на хората, посещаващи мястото в бъдеще? Дори при неговото евентуално приравняване със земята, какво е уместно да има на върха на планината? Както посочва арх. Георги Стоилов, Бузлуджа със сигурност не може да се преобрази в развлекателно заведение, защото това е свято място, избрано неслучайно. Може би музей на социалистическото изкуство, където да се премести той от неособено централната му локация в София? Метеорологична станция? Обсерватория?!

Земна или извънземна е Бузлуджа? Снимка: Евгени Динев

               Всички изброени до тук въпроси възникват по-скоро от рационална гледна точка, като изключим проблема чие притежание е билото на Стара планина и това дали можем да се разпореждаме с природата както си пожелаем, подчинявайки я на човека. Това, което обаче най-силно ме докосна при посещението на Бузлуджа (след като любопитството ми ме вмъкна през тясната дупка отстрани, рискувайки да падна в двуметрова пропаст, от която се излиза неясно как, както и да набода главата си на ръждиво желязо), е следното:

               Разумно ли е да оставяме да се руши всичко, което преценим, че вече не ни трябва? (Както се случва в момента с паметника при НДК въпреки многото полемики и конкурси за нов външен вид на творението.) Или, в случай, че предпочетем да го сринем до основи, както стана с мавзолея на Георги Димитров, това ли е по-добрият вариант?

               Проектът на фотографа Никола Михов “Forget Your Past” поставя същия въпрос. За този си (по мое мнение впечатляващ) проект той проследява историята на най-известните соц монументи-гиганти, които в момента се радват на най-малкото съмнителна съдба. Проектът взима своето заглавие от надписа, който известно време стоеше над запечатания вход на паметника Бузлуджа, дело на графити артиста Хроме. В него участват също Паметникът на съветската армия в София, Братската могила в Пловдив, камбаните „Знаме на мира” в София, монументът на българо-съветската дружба във Варна, както и вече споменатият паметник „1300 години България” пред НДК и редица други. Всички те имат сходна участ – построени с огромни средства и към момента по една или друга причина недогледани и/или търсещи новото си преобразяване.

               Преминавайки рязко от една епоха в друга, всичко ли оставяме назад? Слагаме всички спомени в една кутия, запалваме кутията, преминаваме по хлабавия въжен дъсчен мост, изгаряме и него и после доволно продължаваме напред? Или капсуловаме всички останки от епохата, правим от тях музей, построяваме нов бетонен мост на мястото на стария от дъски, каним туристи и им продаваме магнитчета за хладилник с парченцата от мозайката? Историята се пише от победителите, но кое отношение може да се сметне за побеждаващо самата история? Тоталната разруха или взимането в плен и обгрижването до задушаване? Разрухата ни оставя време и поле за действие, но и ни кара да се чувстваме препрограмирани, без реално да сме, а спомените не се трият толкова лесно. От друга страна, ако капсуловаме една епоха, вероятно ще трябва да хербаризираме и следващите. С такова отношение един ден вече няма да ни остава място и ще трябва да избираме какво да запазим. (Под каква форма? Да придаваме ли на запазеното актуална функция или да го оставяме така?) Как избираме кое е по-стойностно за запазване? И в двата случая – не си ли измисляме историята сами? Не е ли цялата история една измислица и върху кого трябва да падне тежката корона на отговорността да измисля история?

Снимка от строежа на паметника.

               Един от сигурните факти е, че там горе човек се чувства нищожен. Нищожен пред мощта на един изкривен строй, нищожен пред историята, нищожен пред времето, природата, тракащите от вятъра стъкла и ламарини и пред човешката глупост. Нека не забравяме, че бездействието също е действие, при това с конкретен знак.

               Докато прочете това, горе се откърти още една ламарина.

Advertisements
„По-добре танковете да дойдат!“ или как се справяме с историята

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s