„А вие повече двойник ли сте, или повече животно?”

(Рецензия на сборника с разкази на Нинко Кирилов „Двойници и животни”)

 13561_466892616761924_1418324782_n

Нинко Кирилов е съвременен български писател, роден през 1983 г. Живее от писане на текстове. Създател е на литературния многоъгълник писателибезкниги, за който слуховете твърдят, че  е първото сериозно раздвижване в младите градски литературни среди от бързалитература насам. „Двойници и животни” е неговият дебютен сборник с 42+1 разказа.

Още хващайки книгата в ръце и разглеждайки корицата, придобиваме усещането, че може би, евентуално, се докосваме до нещо, което не е направено на принципа „Абе, то и така може”. Прекрасният дизайн използва снимки на невъобразимо талантливия фотограф Ивайло Петров, а сивата тоналност и използваните цветове напълно кореспондират с настроението на книгата.

А какво е настроението на книгата, ще попитате?

Мрачно. Градско. Борхес, Маркес, антиутопии и дори леко кафкиански ситуации са пуснати в сокоизстисквачката, поръсен е и малко Селинджър на прах, а от нея излиза гладкият краен продукт – смесица от тематики, мотиви и герои, които се преплитат, догонват, играят един с друг, от време на време изплуват на повърхността и отново потъват, но никога не губят усещането за еднородност. Нинко Кирилов стъпва в радославпарушевското разклонение на съвременната българска проза, приема едно, от друго се отказва, но по някое време се отделя от утъпканото, за да отведе съзнанието до нови дълбочини, където пътеки още няма. Но книгата не поставя и маркировката по новите пътеки, а по-скоро пуска читателя на произвола на съдбата. Това обаче не представлява проблем – опитният читател ще се ориентира и ще намери своята посока, а неопитният ще се задоволи и с оглеждането на утъпканото досега. Цялостното впечатление от книгата е за съвсем, съвсем недебютна книга и това може би е най-впечатляващата ѝ черта. С любопитство ще очаквам да проследя накъде ще се развие творчеството на автора.

Повтарящи се мотиви

Герои

На всеки, хванал книгата, ще направи впечатление, че в този сборник разкази често има повтарящи се герои. Ако трябва да съм честна, рядко съм срещала подобен подход в опита ми с литературата. В един роман е съвсем нормално героите да са непреходни през цялото време, но за сборник с разкази? Отделните герои сякаш обозначават не отделни персонажи, а отделни реалности, тематични единства, обединени под простичко име. Дали това ще е Ки, Хетомородиан, Вътрешен глас, Вътрешният глас на вътрешен глас, аз, ти или някой среднощен жираф, няма значение. Но нов живот придобиват и Джеръми Айрънс, и Джулиан Мур…

Градът

При всички изброени тематики, читателят трудно би могъл да си представи, че тази книга все пак остава заземена и пряко свързана с градската реалност през  21 век. Напоследък (и не само) е публикоугодно да се създават книги за периоди, от които никой си няма идея, но по някаква причина са със статут на по-специални в историята, а съвремието все някак е избутвано, безинтересно, сиво, нелитературно… Нинко Кирилов приема хвърлената ръкавица на съвремието и се справя с нея с лекота. По примера на Богдан Русев, който преди години първи написа разказ по надписа „Винаги някой някъде реже нещо с флекс”, тук своя живот намира друг характерен надпис от размирните столични години – „Алпийска фирма „Дъглас” са турци, лъжат ви”.

Игра с читателя

От цялата книга оставаме с впечатлението, че сме замесени в нея. Кирилов говори като че ли на нас, заиграва се, образът на автора витае някъде, но рядко се скрива зад удобната „Аз”-позиция. В по-голямата част от случаите облича костюма на всезнаещия разказвач, който обаче няма да сподели това, което знае. Това само дразни още повече и ни кара да вникваме все по-надълбоко. Разказвачът знае всичко и може би иска и да ни го разкаже, но спазва рязка дистанция от нас. В света на Нинко Кирилов сме гости, а гостът винаги е чужд.

Има ли все пак двойници и животни? 

Има. Има толкова, все едно бременските музиканти са затворени във Вълшебната планина на Томас Ман и се опитват по кафкиански да излязат, а междувременно има наводнение и ги залива реката на съвременната българска проза и те се пускат по течението на ръкавите ѝ, на прозата и на реалността.

„Двойници и животни” изобщо не оправдава очакването за дебютна книга с разкази, а именно – да е мешана салата от „всичко, което съм писал през последните години и става за публикуване”. Напротив, при цялото разнообразие на разказите в нея, тя успява да запази завидно самообладание и свързаност. Публикоугодно е също така да завършваш рецензиите си с: „Мога да говоря още много, но нека не ви преразказвам книгата, за да можете да ѝ се насладите сами.” Тук случаят не е такъв. Мога да говоря още много, без да ви преразкажа книгата, но спирам до тук.

 

Advertisements
„А вие повече двойник ли сте, или повече животно?”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s