нощно къпане

41074_435139678088_3018680_n– Като малка имах много силна връзка с морето. – казвам, докато солената вода се издига в нощния въздух и отмята косата ми назад. Те, някак, с косата ми, винаги са се разбирали. – Винаги съм се смятала за море-човек, а не за планина-човек.

– А какво стана после?

– После…някак я изгубих. Не знам кога. Може би когато започнах да ходя по планини повече.

– Как така я изгуби?

– Започнах да усещам по-силно връзката с планината.

– А едното отменя другото?

– Така смятах. Винаги по крайностите, нали. Помня, че усещах…

Помня, че усещах, без да знаех, усещах нещо огромно и тъмно и плашещо. Винаги ме е било страх от водата в тъмното. От морето вечер. Странно е, че когато говорим за морето, обикновено говорим за синьото море, за дневното море, за пясъка, за ментата, за вълните и безкрайното синьо, по-синьо от всяко друго…А никой не говори за нощта. За вълните, по-тъмни от всички други, за бездната, която се крие зад черното огледало. Може би не сме се скитали достатъчно из тъмнината на деня, за да станем подходящи за нощното къпане. Нали трябваше да науча всички нюанси на сивото, за да започна да сънувам цветно?

– Никога не съм влизала в морето нощем.

– Сериозно? Никога?

– На тъмно никога. И само веднъж по изгрев. Джулая преди две години.

– Е добре, какво толкова има в тъмното, което го няма на светло? Да не те е страх от тъмното?

– Не ме е страх. Точно защото не ме е страх. Не става въпрос, че някакъв черноморски Ктулу ще изскочи изведнъж и ще ми отхапе каквото си хареса от приводненото ми тяло, не.

– Един от пътите, когато влязох в морето през нощта, беше на Карадере…имаше много планктон, светещ планктон навсякъде, все едно виждах цялото си тяло, синьозелен, неонов…Извиках дори един приятел с мен, за да види. Не бях виждал нищо подобно.

– Не съм виждала досега планктон да свети.

– Ще видиш.

Стъпваме леко и неусетно покрай църквата, дори земята не ни усеща, и отиваме към крепостната стена в стария град.

– Имам снимка тук. – казвам, надвесвайки се над един перваз, а косата ми се вее както тогава, само че сега е два пъти по-дълга.

(Казваш ми, че косата ми е пораснала.

Знам.

Казваш и че така ми отива повече.

Знам.)

– Каза ми предния път.

– А, така ли? Извинявай.

– Да, каза ми и че имаш много спомени тук.

– Така е.

Може би, ако приемаш морето леко, дневно и ненатоварващо…можеш да приемеш и Нея ненатоварващо. Морето. Него. Толкова дълбоко и толкова жена, че дори е избягало от женския си пол и го наричаме просто „него”. Тя обаче си е запазила женското.

– И какво толкова с морето? И аз много обичах като малък да ходя, да ловя риба с баща ми…

– Морето е опасно.

– Е, да, разбира се, че е опасно. Планината също.

Планината поне е запазила женския си род, този своеобразен код „опасност”. Женски род – внимание! La mar обаче подвежда ли, подвежда. Мъртви течения, непредвидени дълбочини и вълни и открито море, няма как толкова много вода да се бои от самата вода, но някой някога ми беше казвал, че древните египтяни обожествявали музиката, защото я смятали за нещо божествено и не я разбирали, докато древните гърци вече я обожествявали точно, защото я разбирали. Морето – и с него така. Таргериън нямат кораби.

Поглед след поглед над вълните, искам да запиша всичко това и да мълча до пощуряване с някого, или без някого, планината поне има ясни очертания, докато морето е просто безкрайно…а някак безкраят все е плашещ, и го заобикаляме, и го погалваме по връхчетата, и нежно с бръснач обираме излишното, като понякога любопитството все пак надделява и му пускаме капка кръв, тогава болката и бялото в очните ябълки ни връщат там, където всъщност би трябвало да сме и знаем, че сме от самото начало…

Тя се завърна наскоро в живота ми. Не че някога си е отивала. Тя – възможно най-простата и възможно най-трудната за възприемане, най-трудния урок. Завърна се под формата на книга, на болести на хартия и на живот, на трудно споделени спомени, които бих докоснала с парцал с хиляди стъкълца в него, за да мога да надраскам грубата повърхност на спомена и да търкам, да търкам до побеляване на пръстите, докато прокървят и кръвта се смеси със стъклото и те изградят новата чиста повърхност;

но споменът не е мой и не се изличава, власт над него нямам, точно върху него падат всичките отлети течности, отлятото вино в градинката на Ангел Кънчев онзи път, отлятото и друго на вилата до Искъра, отлято и от лятото…вероятно и в онзи бар щяхме да отлеем и от зимата, ако не беше затворено;

завърна се под формата на всички около мен, на всеки, който някога е губил някого, за да ми припомни, че не я е страх от мен и мен не ме е страх от нея, защото аз съм нея и тя е в мен; завърна се най-гладко и безцеремонно, за да ми покаже на кого е предала уроците си и на кого още не, а аз седях пред нея и недоумявах и фракталите в широко отворените ми очи трептяха някак погранично, докато си говорех всъщност с нея на морския бряг, и се усмихна и нямаше дори нужда да споменава защо ме е довела отново тук, за да възстановя връзката си с нея.

С нея и с него.

Доведе ме при него, за да ми припомни колко малки сме

отново.

 

 

 

 

 

Advertisements
нощно къпане

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s