енсо

ensoобичам да се изключвам; да трептя на ръба; да се сливам с ключа за лампата, докато се опитвам да го запазя в равновесие, докато бясно и отчаяно, и нещастно търся равновесието между включено и изключено, стъпвам с един крак в изключеното и, без да осъзнавам, започвам да се радвам на постигнатото и се радвам, че съм излязла най-после от състезанието и от търсенето, после се оглеждам и виждам къде съм и се оказва, че търсенето не е приключило, не само не е приключило, но не трябваше и да започва, търсене не съществува и баланс няма, трябва да се опитам да ходя много близо до острието на огромния нож, но нито да попадам от едната, нито от другата страна, трябва да съм много тиха и да стъпвам много леко, защото иначе ще се порежа и ще трябва да прекратя търсенето така или иначе, търсенето, което така и не започна;

когато се изключвам, съм лека, летя без криле и мога да ти опиша всичко на света, когато стъпвам от другата страна съм по-силна и от нищото, когато искаш, ще те заведа там и ще ти покажа всичко, а ти може би ще ми покажеш още; когато се изключвам всъщност не се изключвам;

а си гоня опашката, безотказно, нежно и безропотно си я гоня тази опашка и си я преследвам и не мога да си я хвана, освен ако не спра на място, но мен ме е страх да спра на място и се въртя в кръг, задвижвам концепции по ръба на една тибетска купа и ги оставям да се преследват, а аз отивам да търся щастието си другаде, ентропията да се занимава с тях;

ентропията обаче хваща и мен, и не знам как точно ме хваща за опашката, като аз досега я гоних, но ме хваща и ме поставя и мен в купата, и аз започвам да разглеждам концепциите, които съм нахвърляла около себе си, а те били доста приятни тези концепции, решавам да потичам малко с тях, но после се опомням, че това гонене на опашка не беше полезно за никого, затова заставам неподвижно и много, много тихо, затварям очи, протягам ръце и оставям концепциите да се плъзгат около мен, а те разтеглят устните ми в лека усмивка и си играят с пръстите ми, може би малко светлина протича през пръстите ми, може би не, но май всъщност протича, през затворените си очи виждам някакви нишки, които започват да текат една през друга и една в друга, но някак не се оплитат, въпреки че аз доста упорито опитвам да ги оплета, играя си с пръстите и танцувам и изобщо май не се движа в унисон с тези нишки, но те така красиво се преплитат и си играят една с друга, докато продължават да обикалят купата и мен, мен и нощта, че не мога нищо да им кажа;

малко по малко започвам да левитирам лекичко и да се завихрям на едно място, все едно съм сезонен вятър, може би съм бриз или мусон или зефир, да речем, нямам време за мислене, протягам едната си ръка нагоре, а другата пускам покрай тялото, свивам пръстите леко в юмрук, после ги отпускам, през всеки пръст продължава да тече една нишка светлина и те се преплитат взаимно по най-красивия начин, започвам да приличам на магнитно поле, мисля си, бях учила нещо за това по физика в училище, но не помня вече, най-умното момче в класа ми решаваше контролните и така и не научих нищо, така че сега ми остават само средствата на литературата, за да опиша приключенията си;

е, добре де, какви са тия приключения, казваш,

не казваш всъщност, само си го помисляш,

всъщност не си го и помисляш, никога не се съмняваш в мен,

само аз си го помислям,

а ми се иска да си ти,

но съм си само аз, както обикновено,

пускам заглушителя над мислите си и оставам в купата до свършването на звука, водните пръски ме обливат цялата, светлината се разпростира във водата и във всяка пръска се появява малка дъга, това не ми пречи, това и на пръските не им пречи и изобщо никой на никого явно не пречи, не знам, изводи разни от дъното на купата,

поглеждаш ме, докато съм в купата,

поглеждаш извън купата, за да ме видиш, но не знаеш, че аз всъщност отдавна не съм там, където ме виждаш, отдавна съм под ръцете ти, вътре в купата, там кротко трептя и ти вярвам, трептя с честотата на снега около нас и на разтопената вода, а безпощадното слънце ще ни оцветява още дълго, мен и другите пръски, всъщност не толкова дълго, колкото ми се иска да мисля, още най-много няколко часа, може би е време да тръгваме нагоре към върха, чака ни дълъг път,

наистина се оказва дълъг, по-дълъг, по-син от синьото,

но забравих какво е страх, оставих го някъде на дъното на купата, въпреки че плавно и ловко скочих от нея и се върнах в тялото си, знам, че така обичаш да ме гледаш,

но не знаеш, че оставих нещо на дъното на купата

оставих малко страх

и много любов, изтръскай я на снега, преди да я прибереш в раницата,

тя знае какво да запази

Advertisements
енсо

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s