яспис

В дъното на кухата кула водата започваше бавно да се завихря. Леки вълнички потръпваха по повърхността, предаващи едва доловимия сигнал за тревога, а единичните капки, които проехтяваха от време на време, падащи върху водата, вече не се чуваха толкова отчетливо. Водата се обърка и започна да се блъска в стените на кулата, сякаш не можеше да си намери място. Агнес погледна към отражението си във водата, но не успя да види нищо, освен тънкия червен отблясък по краищата на образа си. Вдигна поглед към стълбите от вътрешната страна на кулата и предпазливо сложи крак върху първото стъпало. Беше влажно и хлъзгаво, но тежките ѝ кубинки я пазеха. Погледна отново към водата, беше убедена, че ще намери някаква логика и подредба в движението ѝ, ще успее да си я обясни, сякаш може би малки лампички от детски лазерчета-играчки сформираха калейдоскопови снежинки, които се завихряха…

Всъщност искаше просто да знае, че е по-силна. Да разбере, само за да се наложи. Да се увери, тя и всички, чието мнение имаше значение за нея, че е по-силна от водата. Да е привидно победила. Това ѝ даде сили да продължи нагоре по стълбите, ляв, десен, една напред, една нагоре, вече през една, препускаше както не бе правила от малка, но когато се обръщаше за миг назад, виждаше, че водата бавно, но сигурно я настига. Започна да се изморява, след стотното стъпало спря да ги брои, защото това я забавяше допълнително, а водата все така беше по петите ѝ, не знаеше как да си го обясни, но знаеше, че просто трябва да действа, да продължава напред, защото това вече не са кротките безметежни морски дни, а ядосаната, всепомитаща и бедстваща вода, а кулата се стесняваше ли, стесняваше нагоре, вече на стъпалата имаше място само колкото за двата ѝ крака, а сега вече само за един и половина, може би не трябваше да слагам отново тези груби обувки, помисли си, десетина стъпала по-нагоре на едно стъпало оставаше място само за единия ѝ крак, почна да се блъска в студените влажни стени на кулата и да губи баланс…

Водовъртежът я поглъщаше, разтягаше до неузнаваемост, правеше фигурата ѝ тънка, много тънка, както винаги си бе мечтала, тя опъваше силно ръце над главата си, затваряше очи и се завърташе много, много бързо по часовниковата стрелка, водена от някое полукълбо, лявото или може би дясното, горното или може би долното, и някак, както се въртеше, времето спираше. Яркочервената ѝ коса се завихряше около нея и сякаш също се разтягаше и я обхващаше цялата, така че от скоростта започваше да прилича на едно малко червено вретено, около което се наплиташе ли, наплиташе косъм след косъм, цветът ставаше все по-плътен и богат, все едно невидим брояч отмерваше процентите какао в шоколада, 60…61…62…ритмично и все по-бързо се завихряше около нея, а водовъртежът остана отстрани, вперил в нея всичките си възможни очи, дълбоко сини, разбиращи всичко и водни, но разбиращи всичко не със свещено земно спокойствие и търпение, а с дълбочина и тихо изчакване на удобен момент…

В момента, в който фигурата вече беше оформена като вретено, а от Агнес отдавна не беше останала и следа, водовъртежът реши, че ще си поиграе известно време с издълженото тъмночервено образувание, ще го повърти още малко в обятията си, колкото да му се надсмее, привидно свършил с отмъщението си, отмъщението на всяка вода над огъня, пожелавал да я победи. Реши за всеки случай да остави кулата цяла, може да потрябва и друг път, не се знае, но да видим какво още можем да направим с това вретено, интересно е, мислеше си водата, докато тласкаше нагоре това, което все още оставаше,

от нажеженото вретено започнаха да изскачат искри и дим при всяко докосване на водата, то се съпротивляваше с всичките си сили, първо изскочи една искра, цопна като „жабка” в езеро два-три пъти по вертикалните стени на водовъртежа около нея, но изгасна бързо, втората искра цопна веднъж или може би два пъти и изгасна, третата изобщо не опита, четвърта нямаше, малко по малко вретеното започна да се разпада като въглен, първо най-горната част, после най-долната, после се оказа, че цялото е пронизано от нишките разпад, а отвътре беше черно, черно, отдавна изгоряло и сякаш непомнещо живота, който носеше в себе си съвсем до скоро, черни отломки падаха във водата една по една и въпреки, че всичко се случваше много бързо, всяко око на водовъртежа със задоволство успяваше да проследи всяка една отломка, която падаше, всяка поредна една, докато от овъгленото вретено накрая не остана само едно кръгло и нетипично малко отломъче,

водата плахо го огледа, почуди се защо е такава формата му и защо не пада и не се губи надолу във водовъртежа, плавно отми едната му страна, после отми другата, после отдолу проблясна нещо червено, старателно го изчисти от всички спомени и грижи на света, фениксова мисъл прелетя из зад многото ѝ очи, но при последното пропукване се оказа не въглен, а яспис. Търкулна се и се оказа камъче. Ясно като яспис. Яс пис. И аз писах, каза за последно огънят. Отново намери признание, без да се разкае.

Advertisements
яспис

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s