оникс

blackonyxHD2

(Отлюспване)

Открехвам капака, поглеждам навътре, подушвам, отварям го, виждам отражението си, повърхността поглъща един кичур от косата ми и сякаш ме свързва за секунди със съдържанието на дървения съд, взирам се в него, за да разбера от какво е съставено и как да стигна до него, кичурът ми се извисява като черен сталактон-проводник, по който протичат точици и тирета, но не мога да разбера в коя посока, отдръпвам се леко, за да видя дали ще прекъсна течението, но течението не спира, просто точиците и тиретата започват да се изсипват и лекичко да подскачат и да попадат в огледално черната повърхност, без да оставят следи, без да правят вълнички около себе си и без остатък, за момент се стряскам, но поглеждам, че кичурът ми си е съвсем наред, затова се осмелявам да го потопя втори път и да видя този път какво ще стане.

Втория път се приближавам все повече до повърхността, гледам очи в очи бездънното черно огледало и не мога да разбера дали ми отвръща с поглед, дали иска да вляза по-дълбоко или напротив, гони ме, опитвам се да се сетя за език, на който мога да се разбера с него, протягам и едната си ръка, разпъвам пръстите, толкова са бели на фона на черната празнина, държа ги на сантиметри над огледалото, все едно призовавам някакъв дух, би се пошегувала Анна, аз винаги съм била по-скептичната от двете и затова започвам плавно да приближавам и да отдалечавам ръката си, контрастът между пръстите и повърхността сякаш се увеличава, примижавам, опитвам се да видя нещо, каквото и да е, но освен отражението си не мога да видя друго, отразяват се и няколкото дървени дъсчици, сковани здраво с метална скоба, дават ми кръгла рамка, може би ореол, но не виждам нищо друго освен тях и себе си.

Може би не гледам достатъчно надълбоко, казвам си, трябва да се доближа повече. Изправям се, поемам дълбоко въздух, бързо се спускам над повърхността като хищна птица, кръжала цял ден в бинокъла на някое малко момиченце и най-после зърнала плячка, потапя се единият кичур, същият, който вече беше навлажнен и затова е мъничко по-тежък, после втори, приближавам ръката си, почти съм до повърхността, дели ме може би сантиметър, когато усещам стената и отката и огледалото, което сякаш се надига от повърхността и ме спира, стъписва ме, сякаш усещам чуждо присъствие, а мислех, че съм напълно сама, както винаги.

За секунди се надигам, отърсвам се, поглеждам двата кичура, от които капе някаква странна черна смес, прилича на живак, но черен; казвам си, че щом те могат, и аз трябва да мога, не е възможно да ме спре някаква черна стена, или може би не е писано, прокрадва се далечна нотка на съмнение, не е писано, да…

Отново се навеждам, този път по-умерено, не така устремено, то ще усети, че имам добри намерения, мисля си, че няма да използвам това, което ми даде, за нищо лошо…Кой определя лошото, прозвучава глас в главата ми, все едно то ми отговаря, внимавай какво говориш със себе си, защото говориш с вселената, бях прочела нещо такова наскоро, но наистина не му е моментът сега, блъскам си главата вече…От колко време? Изгубила съм представа…Добре, че все още си спомням какво имам за цел от цялото това нещо, което не знам дали беше добра идея, толкова дълго се подготвях…”дълго”, сигурно това има някакво реално и измеримо значение, което мога да пипна, нещо като „повече” стихотворения и „по-малко” стихотворения, повече от какво, по-малко от какво, защо и как и какво…

Усещам, че черният живак започва да ме разсейва, долавяйки съпротивление, започва да се бие на два фронта, хубаво, победи ме физически, но не мисля, че тук ще може, всъщност щом си мисля това, може би вече е започнал, прокрадва се облечен в черно сред сенките на съмнението и не знам, и не знам дали изобщо имаше смисъл от всичко това…Не от това, не и сега…Не е писано, не е писано, не е писано…

Не е писано! Все още никой не го е написал, чака мен. Вкаменяващо чувство, че не съм се сетила досега, а нали затова бях тръгнала…Оставам над дървената каца, дори няма да си правя труда вече да измислям чаровни думички за нея, тя е просто една каца, от която ми остава да загреба с шепа колкото мога да взема и да го ползвам дълго, кратко, или да го изхабя всичкото наведнъж,

някъде бях чела, че хората изхабявали цялото си детство, когато са малки, и после им оставали само пет минути безгрижие за целия оставащ живот,

но не помня къде, сигурно и други не го помнят, вероятно трябва да го повторя, може би да напиша нещо за това, но кога да намеря време…

Неусетно съм се облегнала на дъските и съм затворила очи, а потопеният в черно кичур вече почти е засъхнал, повява лек ветрец, сигурно отстрани изглеждам като някоя принцеса на лунна светлина, застанала на балкончето си в ефирна бяла рокля, мисли за чаровния си принц на черен кон, повече ми пасва черен кон в тази приказка, или за смисъла на живота, всъщност принцесите май рядко мислят за смисъла на живота; застанала съм над тази каца и се чудя как да продължа, време ли му е вече, време му е, и преди да съм успяла да издърпам от чистата трептяща мисъл думи…

Отварям очи, протягам ръка, този път дори не се навеждам, протягам пръсти, длан, нокти, задържам инстинктивно на сантиметър от гладката черна повърхност, но преодолявам стената и се гмуркам в бездната, разбира се, не цялата, само една ръка, дори не до лакътя, усещам нещо много студено и много топло едновременно, нещо във всички възможни цветове и чернобяло по същото време, нещо, което премигва бясно и което никога не се променя, не мога да обясня, не мога да обясня, може би е време бързо да излизам, иначе бездната ще ме захапе и повлече, ще ме привика и ще започне да ме тегли все по-рязко и по-силно, не мога да не ѝ се подчиня, защото няма друг начин, сега си спомням как беше и също ми се струва странно, но нямах друг избор,

така че свих леко ръка, все едно държа картоф, както искаше учителката ми по пиано, когато бях малка, винаги ми се караше, че пръстите ми са прекалено изпънати, а трябва да са заоблени, а докато разбера какво има предвид, ми носеше и истински картоф, кората му се опираше нежно по черното и бялото, а малката ми ръка се свиваше плахо около него;

свих леко пръсти, все едно заграбвам нещо и се вкопчвам в него, взех от ледената вряла черна течност, бързо обърнах ръката си, изтръгнах я от кацата с безвремието, призовах и другата си ръка да се включи в помагането, омагьосана от тежестта, която носех в ръцете си, черната ѝ тишина се отразяваше бляскаво в очите ми, но виждах, че започва да капе през пръстите ми като украса върху пясъчен замък, затова побързах, побързах да седна пред клавиатурата на пианото, или на пишещата машина, молива или компютъра, не помня вече, изсипах шепата безвремие на белия лист и после не знам какво стана, забравих,

сега е време да измия ръката си, косата си и да вдишам със затворени очи аромата на отмитото безвремие, да стана отново времева, дълга, къса, точно на място, точно навреме, да се влея в минутите, часовете, дните, седмиците и да се науча отново да броя, и така до следващия път, когато ми хрумне да се разходя до безкрайния запас безвремие, никога очакван, винаги добре дошъл.

Advertisements
оникс

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s