кехлибар

amber_gem_copal_resin_texture_by_enchantedgal_stock

(Капани на егото)

Стриване, смилане, пепел и прах, редовно мълчание, молитви и пост, хилядоцветни разнообразия виждам около себе си. Минават години, в началото беше различно, сега вече е едно и също разнообразие ден след ден. Времето се забързва все повече и повече, помня как дните бяха вечни, а сега годините минават за секунда, после десетилетията, после се изтъркулва и векът…Наблюдението е моето наказание, но ако и времето да върви по-бързо, то няма значение, защото наказанието ми е вечно.

В началото помня как хващам отново цветните моливи, изваждам ги от кутията всичките, разпилявам ги, избирам един, насочвам почти девствения му връх към белия лист, изведнъж усещам вкус на развалено, асоциативните ми вериги са заключени с катинари с постоянно променящи се кодове, оцветявам мандала, но не мога да намеря точния цвят, чудя се необходимо ли е цветовете да са стриктно подредени, може би да се повтарят през един, през два, мога ли например да сложа синьото до червеното, мъжкото до женското, може ли светлозеленото да е върху тъмнозеленото, ще дойде ли някой да ме накаже, ако сложа и черно в мандалата, въпреки че не е цвят; мога ли да излизам извън очертанията? Наблюдавам света, питайки го; малко по малко си спомням.

Прекалено много въпроси ме доведоха до тук, казвам си, докато опипвам отново гладката повърхност около себе си, обръщам око наляво и око надясно, поемам дълбоко въздух, издишвам го на три пъти, поемам отново и броя до 10, задържам на върха, спускам се отново за 10, никаква промяна, промяна очаквайте след векове. Намирам се и се срещам със себе си под сребърния обков, във вътрешността на кехлибара, цялата съм в черно, може би това е кожата ми, крайниците ми са превърнати в някакви ситни крачка и щипци, нищо от това няма значение, защото не мога да помръдна. Може би съм оставена в камъка за вечни времена, но се надявам някой ден някой да ме извади. Или камъкът да се разпадне и да успея да изляза. Не знам дали дотогава още ще съм жива, или дали поне тази част от мен, която говори сега, ще е жива, няма и значение.

В началото успявах да следя времето. Всяка нощ прекарвах в меката прегръдка на дълбокосиньото кадифе, докато не се отвореше сребърният прозорец над мен и една красива ръка не посягаше към камъка. Казвам „мека прегръдка” може би за да убедя себе си, че още помня осезанията на външния свят, ще видиш как ще продължа да се самоубеждавам по-нататък. Ръката беше много бледа, лява, с много тънки пръсти, на нея винаги беше поставен един толкова тъничък сребърен пръстен, че се чудех как не прерязва безименния пръст, на който стоеше, чудех се дали отдолу има рана, може би имаше и беше скрита добре, а може би и самата дама не знаеше, тъй като не сваляше този пръстен, такива разсъждения минаваха през главата ми по време на кратките мигове, докато тя посягаше към тъмносиньото кадифе на дъното на кутията за бижута, на чийто фон ръката ѝ изглеждаше още по-бяла и сякаш леко прозрачна. Всяка сутрин се повтаряше едно и също, тя хващаше камъка, верижката се залюляваше, удряше се в нея, докато тя държеше кехлибара с два пръста и го поглеждаше срещу светлината на прозореца, понякога имаше слънце, понякога не, в по-светлите дни тя се заглеждаше за по-дълго в камъка и усещах как очите ѝ сякаш срещат моите за частица от секундата, знаех, че това надали е възможно, но продължавах да го вярвам, може би за да уверя себе си, моменти след това тя прехвърляше верижката над главата си и я поставяше забързано около врата си, изкарваше рижата си коса извън сребърната верижка и наместваше камъка. След това започваше по-динамичната част от деня, която обаче е напълно безполезна за тази история;

до тук описах най-важното, което ми се случваше в продължение на много години, но колко вече – и аз не помня, дни и години наред се полюшвах по цял ден, допирайки се до различни дрехи, до вълна, коприна, сатен, по-рядко памук, никога полиестер, а понякога и до голата ѝ кожа, бяла с лунички, които бяха в нюанса точно по средата между бялото и цвета на кехлибара;

почти не се докосвах до други неща – през деня по дрехи, вечер по кадифето в кутията за бижута, а в най-фините моменти между двете – до коса и кожа. Понякога се случваше някой друг да докосне камъка и да се вгледа в мен, знаеш ли, Аделина, има някаква буболечка в този камък, не те ли е гнус, Аделина се усмихваше, знам, казваше, от какво да ме е гнус, тя е там от много време, приемам го като нещо нормално, теб например гнус ли те е, когато гледаш препарирани животни, нещо такова е, ами не, не ме е гнус, даже мислех наскоро да заведа децата в музея…

Разбираш вече и ти, надявам се също толкова добре като мен, защо точно тези бяха най-важните моменти от деня ми, не мога да ги подсиля достатъчно и най-вероятно ще ги повторя още няколко пъти, просто за да се уверя, че ги запомни добре. Години наред наблюдавах и малко вече ми беше омръзнало да съзерцавам външния свят, все пак тази възможност имах и по-рано, когато все още можех да го изживявам в пълнотата, осезанието, вкусовете и миризмите му, така че ми оставаха две сетива – виждах и чувах, и това ми беше напълно достатъчно. Ако броим и шестото чувство, ставаха три, но шесто чувство вече не ми трябваше, а и нямаше как с него да предвидя това, което се случи.

Всъщност беше логично. Една вечер капакът на кутията се отвори и заедно с кехлибара в нея попадна още нещо. Някаква измислица с перли, бяло и розово злато, от онези, които мъжете купуват, когато искат да покажат колко държат на една жена, а консултантките им ги пробутват, като разчитат на вероятната им гузна съвест. Бижуто беше фино, но повече подхождаше на някоя по-зряла, по-силна дама с повече плът, около която да го сложи. Въпреки това от този ден нататък кутията продължи да се отваря всяка сутрин, виждах за кратко няколко сутрешни лъчи светлина, но през деня също оставах там, в полумрак. Измина много време, но ми ставаше още по-трудно да пресмятам времето, тъй като вече нямах ясен ден и ясна нощ, а само полумрак и пълен мрак, след известно време очите ми привикнаха и с двете и успявах за кратко да виждам ясно разликата, но от тогава нататък изгубих бройката, след това и смисъла и вече нямаше какво да направя.

Една сутрин, противно на очакванията, усетих рязко и грубо движение, всичко се преобърна, кутията се отвори и заедно с дрънкулката от розово злато се изсипахме заедно на стъклената масичка във всекидневната; за кратки секунди бяхме дори оплетени. Една по-груба ръка, никога не носила камък, хвана и двете, сякаш помисли за секунда, след което взе в юмрука си колието с перлите, добре, че верижките не бяха оплетени прекалено, и се махна от стаята, аз останах на стъклената маса, опитах се да се огледам, камъкът беше паднал накриво, на масата имаше покривчица, плетена на една кука, кутията за бижута, отворена и паднала на една страна, и верижката с кехлибара и мен, това беше. После избрах да не помня нищо, да забравя себе си, да не измислям, да не се наслаждавам на разнообразието, да стрия всичко в себе си до еднородна смес, останах дълги години на тази маса и никой и до днес не е размествал нищо, само се трупа прах.

Стриване, смилане, пепел, прах.

Смилане, пепел, прах.
Пепел, прах.

Прах.

Advertisements
кехлибар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s