amour

Amour на Михаел Хенеке е тазгодишният носител на Оскар за чуждоезичен филм.

предупреждавам: това ревю е анти (кажи си го с интонацията на „Това момче е пиянка” за по-добър ефект). а като цяло имам впечатлението, че рядко пиша негативни неща, демек смятай.

не е анти в традиционния смисъл – защо този филм беше толкова муден, защо нямаше по-активно сюжетно развитие, защо всичко беше предвидимо и ясно още от началото, защо единствено финалът внесе някакво разнообразие.

не. not at all. въпреки че някой може да сподели подобни размисли, оценявайки филма единствено като ФИЛМ, и не бих се опълчила рязко или поне не веднага.

анти е, защото този филм ме накара да се замисля защо гледам филми. а аз гледам филми, за да видя нещо ново, интересно, да открия нови гледни точки, да науча нещо, да прекарам приятни час-два, да се посмея, да си поплача или да оценя някаква форма на изкуство по един или друг начин. не мога да скрия, че тук някои от тези точки са изпълнени.

нови хоризонти обаче този филм за мен не представя. в огромната си част единствено ми навяваше по-скоро неприятни спомени, връщането към които не разбирам като форма на изкуство. да, героите и играта им са чудесни и идеята за любовна история между възрастни хора е прекрасна като цяло, но това – не, благодаря. ако покрай теб е минавало нещо подобно, дори да не е в непосредствена близост (а вярвам, че около повечето хора е, или поне рано или късно се стига до там), не би искал да си го припомняш като начин на развлечение и релакс в неделя вечер. а ако не е – не виждам защо би искал да разбереш какво е точно под формата на филм.

за да не спойлвам съвсем брутално, ще споделя, че малко преди финала най-после можах да си отдъхна, защото започна да си проличава, че това е филм. отдъхване от типа на събуждането сутрин с ужас и внезапното осъзнаване, че си сънувал. тоест от онова отдъхване, в което при всяко в-дъхване си припомняш какви ужаси са ти минали през главата.

идеи защо ни е супер необходимо (на човечеството като цяло) да има такива филми? не се ли научихме вече да постигаме тази велика съпричастност със ставащото на екрана или аз OD-нах с подобни филми? не може ли нещо, което да ми даде нова перспектива и/или да ме развесели instead?

представата ми за стойностен филм не е минути след края му да започна да изчислявам паричната му равностойност в различни артикули – например 2-3 сайдера, няколко бири, едно не много добро мохито или голяма мента със спрайт в строежа, нали. както и представата ми за неделно разпускане не е да подсмърчам в зала 1 на НДК заедно с още 500 души.

после защо съм харесвала Уди Алън. защото Уди Алън не те оставя сдъвкан и изплют. защото в живота има достатъчно шит и без да го правим на филм, от който не можеш да извлечеш друга полза за себе си, освен да отидеш следващия път наистина да се напиеш, вместо на кино. капитан очевидност вметва тук, че има филми, които те оставят също омаломощен, но поне те вдъхновяват към някакво действие.

резюме: т’ва не.

а това далеч не е единственото, което искам да кажа тези дни.

Advertisements
amour

момичето и смъртта

Момичето и смъртта е новият филм на Йос Стелинг, който получи наградата на София на 17тия София филм фест. дотук с обективността.

преди прожекцията самият Йос ни каза да отворим ръцете и сърцето си и да гледаме филма със сърце. и че няма да ни е необходим мозък. и кой да знае по-добре от него.

получило се е нещо изключително красиво визуално, нещо, което е много ценно, без да има навъртяна сложна история с 350 прескачащи се герои и бързо развиващо се темпо (нищо против, и аз съм фен), спиращи дъха сюжетни обрати или лутане на съзнанието тип „защо така стана сега“. наистина, по време на филма се улавях, че съзнанието ми започва да мисли някакви сюжетни врътки…и това не правеше преживяването ми по-приятно, затова просто се отказах. щом са ми казали да не мисля, ще слушам.

състоянието ми след филма ми напомняше състоянието ми едва след два филма – Кожата, в която живея и Меланхолия. не, не искам да отида на парти, не искам да съм сред хора, дори не искам да обсъдя филма. да, много ще ми е приятно да продължа вечерта си в приятна компания и да не мисля за току-що гледаното (дано/дали и преживяно), както се и получи в крайна сметка, но имам желание и нужда да остана сама с мислите и чувствата си. да обсъдим със съзнанието ми заедно какво му стана сега. да почувстваме заедно със сърцето ми, да решим дали всъщност няма някаква надежда, че може да съществува тая действителност с щипка руски привкус изобщо или отново (не, но хайде помечтай си); едната безценна рокля от Париж вместо двайсетте от разпродажби (сигурно, но кому е нужно); вечна любов, да, по-скоро не, събудих се пет години след като сме се разделили, казват, пял съм тъжни песни, всичките за тебе били…

имах удоволствието да присъствам и на кратката дискусия с режисьора след филма, онзи прекрасен момент, в който всички се правите, че ви е ежедневно и с удоволствие обсъждате бюджети, бъдещи творчески планове на екипа, къде ще пием сега, с кастинг ли бяха избрани актьорите и защо толкова често ползвате тая песен, ебаси, та по въпроса със смъртта Йос каза, че красивите момичета трябва да умрат по някое време, защото я си представи Мерилин Монро на 90. и другият интересен insight, каквито рядко получавам напоследък (не че съм премислила всичко на света, надявам се, и не че се изолирам от нови перспективи, напротив даже, но все така се получава) – изкуството се случва между престъплението и наказанието, войната и мира, момичето и смъртта. самият живот се случва между червеното и черното, старецът и морето, страданието и възторга, врявата и безумството, спирам. а между тях се случват да речем алкохол, лудост и разкази под екстази, но тази концепция е толкова elusive, колкото и самият живот/изкуство, та няма да дълбая повече.

ако не гледаш филма, ще ми е тъжно, но ще те разбера. ако гледаш филма и не го усетиш, ще се зарадвам еготрипно лекичко, че си послушал препоръката ми, но ще ми е тъжно, че никой няма да го усети по същия начин. ако го гледаш и го усетиш, ще ни е тъжно и на двамата.

момичето и смъртта

Витоша

рядко ми се случва цитати от филм да прокънтяват в главата ми няколко дни след това. още повече когато филмът е документален и нов и български и откриващ 17тия София филм фест, та, по памет:

„Никой не е седнал на осемхилядник да напише стихотворение.“

„В планината никога нищо не е същото – дали сезонът, времето, компанията…Ходил съм 20 пъти на Мусала и мога да разкажа 20 различни истории.“

„Да строиш огромни курорти под предлог, че развиваш спорта и че е добре за децата е като да казваш, че строиш молове, за да развиваш културата, защото долу във фоайето ще има фотоизложба.“

та филмът е уау не само заради наболялата тема, сърдечно препоръчвам гледането. а иначе – вадете обувките и нагоре.

Витоша

sorry but it sounds mute

заблудата ми за спасение се крие в това
че раздавам всичките си преживявания
разказвам всичко на всеки
не търся съчувствие и подкрепа
просто предавам нататък
заблуждавам се, че ако разкажа всичко
от един момент нататък
ще остана празна
няма да има нищо
нищо няма да има значение
нищо няма да боли

кого заблуждавам

..

Melancholia удря силно и надълбоко, удря не като болка от махмурлук, не като афтър-синтетична болка, удря като мигрената, с която сте добри познати, но сте прекалено различни, за да сте приятели. ако не си имал срещи с нея и преди, надали ще го усетиш. за теб ще остане онзи филм, в който тая се жени и после всички умират. be that as it may, за твое добро е.

..

all of this will make sense one day

сигурно и това
че те сънувам поне веднъж седмично

дано

sorry but it sounds mute

филмите на 2012

Никога не съм правила традиционно обобщение на годината точно по филми (обикновено го правя по музика и друго каквото дойде), но тази година усещам нуждата да го направя, пък и се насладих на доста разнообразни примери от това изкуство. Не съм огромен киноман, имам периоди, в които трудно гледам дори 2-3 филма на месец, но реших да споделя по-добрите неща. За тази година имам гледани 66 филма, 19 от които на кино, 2 от които по два пъти. На кино.

Надявам се да съм полезна с идеи за „нещо за гледане” в оставащите зимни месеци. Лично аз мразя да ми спойлват (дори не обичам да гледам трейлъри), така че свеждам до минимум издайническите детайли в двете ми думи за всеки филм.

Започвам с филмите, които ми направиха най-силно впечатление.

Най-:

The Intouchables e единият филм, който доброволно гледах два пъти на кино тази година. Филмът е френски и предлага смях в големи дози, съчетаване на противоположности и интелигентен хумор. Забавен и сериозен, човешки и прекрасен, неслучайно го слагам на първо място.

Раздяла или Jodaeiye Nader az Simin, както е оригиналното му заглавие (а кой знае как се пише) е ирански филм, който гледах на София филм фест за учащи. Човешка история (аз по такива си падам, де) с много навързани сюжетни линии, никаква яснота кой е добър и кой е лош или кой е главен герой и всичко е оставено на личната преценка. Не бях гледала никога през живота си ирански филм, а в рамките на две седмици се насладих на цели два – този и Деца на рая, за който ще кажа две думи по-надолу.

Strength In Numbers пък е байк филм, който имаше една-единствена прожекция у нас в Дома на киното и много се радвам, че отидох. Добре, че са ми приятелите, да я организират, нали. (Thanks, 100!) Трейлърът дава представа за какво става въпрос, така че тук е позволен. Ако ви хареса, гледайте и Life Cycles.

Продължавам с кратката българска вметка в този списък – Ave – симпатичен и естествен. Типичната доза обреченост като за нов български филм, но силен въпреки и заради това. You better run, little girl…

Инкогнита също е от българските – за него вече писах. Не го гледайте, ако ви харесва Мисия Лондон, дори Аве, евентуално ако Дзифт ви е харесал, тогава го гледайте. Евентуално.

Io e te е новият филм на Бернардо Бертолучи, който гледах на София филм фест и да, очаквах да е много по-извратен. Не е. Не съм особено запозната като цяло с неговия стил, но филмът е приятен, хваща окото и внася необходимата италианска нотка в year recap-a.

Имало едно време в Анадола (Bir zamanlar Anadolu’da) е първият турски филм, който гледам изобщо, отново благодарение на София филм фест за учащи. Хем балканско-ориенталски, хем едно постоянно търсене (буквално и преносно), както няма особено много женски образи, така се оказва, че те са в центъра на всичко…определено съм впечатлена. На всеки от филмите в Дом на киното оставах на приятната кратка дискусия след филма и успях да понауча това-онова за разнообразни области от голямата вселена на киното – в случая за турското кино от Георги Дюлгеров, който разказваше много увлекателно и за иранското покрай филма „Раздяла”.

А The Artist e вторият филм, който гледах два пъти на кино – каквото имах да кажа, го казах при първото ми гледане, при следващото просто успях да му се насладя повече.

Ще спомена няколко филма, които ми направиха силно впечатление, но не са от тази година:

Earthlings – вероятно най-тежкият филм, който гледах тази година, и единственият документален, който реших да включа в този списък…

The Boy in the Striped Pyjamas, за да има малко WWII в схемата, е…уау

Once е последният от филмите, след които ходиш като гръмнат, а конкретно в случая и слушаш саундтрака до припадък

Everybody’s Fine – затрогващ Де Ниро и познат холивудски каст в семейна работа, но не си представяйте веселост

Soul Kitchen беше първият ми сблъсък с Фатих Акин, останах очарована

Im Juli. логичното продължение

Eva беше трогателно неочакван

Деца на рая е много приятният ирански филм – героите са деца, но е далеч от детски.

И няколко по-разпускащи:

Любовта трае три години е дългоочакваната екранизация на книжката на Бегбеде. Той си е режисьор, всичко е типично в негов стил.

To Rome With Love е тазгодишната порция Уди Алън, обяснение в любов към Рим, в което аз се влюбих.

Ted е игралният Family Guy, поне откъм хумор на места го докарва.

Вмъквам Tinker Tailor Soldier Spy – гледайте при интерес към шпионски истории и невъзможни за разплитане сюжети, а дори и да липсва такъв – насладете се на каста.

On The Road е да, по Керуак, да, много добър въпреки скептицизма ми и не, онази от Twilight изобщо не е зле тук. I think of Dean Moriarty.

Благодарности към: Дом на киното, София филм фест (за учащи или не), Киномания за кратките оазиси в морето от безсмислие и ежедневие, за тоталното пренасяне на друго място поне за няколко часа. На Цвети и Марина за ръчкането да се ходи на кино. На Цецо, Сава, Стела, Стойо, Тишо за препоръките. Last but not least, на utorrent.

А утре като всеки примерен нефанатик-толкинист отивам на Хобит :)

филмите на 2012

инкогнита

базирано на древния принцип „нема, нема, па си е*е майката“ както никога досега не бях стъпвала на филм от Киномания (or at least not that I know of), тази година си постъпвах редовно.

снощи в Люмиер беше премиерата на новия български филм Инкогнита на Михаил Пандурски.

филм като театрална постановка. ама от онези, в които не разбираш нищо и съзнанието ти ходи насам-натам в отчаяно желание да свърже нещо в смислова връзка, и не става особено. после се чудиш дали всъщност самия ход на съзнанието не е бил целта, дали другите в салона са една идея по-умни от теб и успяват да схванат или да усетят идеята, лек проблясък, че идея може би няма…разтеглено време.

обективно – много, много красиво сниман, минимализъм, смислово наситени кадри, монохромност, трябва да нося повече черно. ако има пушка, тя винаги гръмва, ако има силно гримирана жена на ръба на силите си, до края на действието винаги я виждаме в бяло и без грим.

а иначе – бариерата, павел вежинов, наум шопов, стефан данаилов и не само.

инкогнита

онова с пистолетите и варелите

аре да гледаме „гай ричи“, „онова с варелите“, „ричи и кустурица“ в един четвъртъчен следобед ескалира до „добър ден, имам два билета за…ъъ…онова пистолетното“ и отново впечатленията ми се различават от масовите.

да видим с какво разполагаме – български филм, чието заглавие, тематика, похвати и какво ли още не подозрително напомнят творбите на Гай Ричи.

не съм от неговите най-най-големи фенове, така че не ме притеснява, че някой се е вдъхновил леко. покрай първоначалния негативен шум около филма дори се бях отказала да го гледам и едва първият положителен отзив (мерси, Данчо!) наклони везните към „абе я да го видим и него“.

това, което най-много ме кефи: филмът ми беше забавен. много често в някакви по-нови български филми се случва да има десетина смешки, пръснати на равни разстояния из времетраенето. някой казва смешката и има пауза от няколко секунди, очевидно отредена за смях. чакат те да се посмееш, защото скоро няма да има такова. е, тези моменти упорито не са ми смешни. та тук се смях съвсем непринудено през по-голямата част от филма, има прекрасни абсурди и симпатични забавности, които няма да спойлвам. Тодор Доцев (Шмекера) и Георги Кадурин (Бръснача) са много добри в ролите си.

а като цяло: има прекрасна мешавица от всичко, което може да се очаква във филм, наподобяващ Ричи плюс щипка Кустурица. това, че сюжетът не беше излишно заплетен, беше плюс за мен – винаги ми е било трудно да следя хилядите сюжетни врътки, за сметка на това обикновено забелязвам детайли като това, че героят на Дичо носеше гривна power balance :D. сладки с бело, Достоевски, „склерозирала“ бабичка, Блатечки за вкус, дъщерята на майора, Ивайло Захариев дори започва да ми става симпатичен…какво повече :)

моят съвет – check it out.

онова с пистолетите и варелите