„А вие повече двойник ли сте, или повече животно?”

(Рецензия на сборника с разкази на Нинко Кирилов „Двойници и животни”)

 13561_466892616761924_1418324782_n

Нинко Кирилов е съвременен български писател, роден през 1983 г. Живее от писане на текстове. Създател е на литературния многоъгълник писателибезкниги, за който слуховете твърдят, че  е първото сериозно раздвижване в младите градски литературни среди от бързалитература насам. „Двойници и животни” е неговият дебютен сборник с 42+1 разказа.

Още хващайки книгата в ръце и разглеждайки корицата, придобиваме усещането, че може би, евентуално, се докосваме до нещо, което не е направено на принципа „Абе, то и така може”. Прекрасният дизайн използва снимки на невъобразимо талантливия фотограф Ивайло Петров, а сивата тоналност и използваните цветове напълно кореспондират с настроението на книгата.

А какво е настроението на книгата, ще попитате?

Мрачно. Градско. Борхес, Маркес, антиутопии и дори леко кафкиански ситуации са пуснати в сокоизстисквачката, поръсен е и малко Селинджър на прах, а от нея излиза гладкият краен продукт – смесица от тематики, мотиви и герои, които се преплитат, догонват, играят един с друг, от време на време изплуват на повърхността и отново потъват, но никога не губят усещането за еднородност. Нинко Кирилов стъпва в радославпарушевското разклонение на съвременната българска проза, приема едно, от друго се отказва, но по някое време се отделя от утъпканото, за да отведе съзнанието до нови дълбочини, където пътеки още няма. Но книгата не поставя и маркировката по новите пътеки, а по-скоро пуска читателя на произвола на съдбата. Това обаче не представлява проблем – опитният читател ще се ориентира и ще намери своята посока, а неопитният ще се задоволи и с оглеждането на утъпканото досега. Цялостното впечатление от книгата е за съвсем, съвсем недебютна книга и това може би е най-впечатляващата ѝ черта. С любопитство ще очаквам да проследя накъде ще се развие творчеството на автора.

Повтарящи се мотиви

Герои

На всеки, хванал книгата, ще направи впечатление, че в този сборник разкази често има повтарящи се герои. Ако трябва да съм честна, рядко съм срещала подобен подход в опита ми с литературата. В един роман е съвсем нормално героите да са непреходни през цялото време, но за сборник с разкази? Отделните герои сякаш обозначават не отделни персонажи, а отделни реалности, тематични единства, обединени под простичко име. Дали това ще е Ки, Хетомородиан, Вътрешен глас, Вътрешният глас на вътрешен глас, аз, ти или някой среднощен жираф, няма значение. Но нов живот придобиват и Джеръми Айрънс, и Джулиан Мур…

Градът

При всички изброени тематики, читателят трудно би могъл да си представи, че тази книга все пак остава заземена и пряко свързана с градската реалност през  21 век. Напоследък (и не само) е публикоугодно да се създават книги за периоди, от които никой си няма идея, но по някаква причина са със статут на по-специални в историята, а съвремието все някак е избутвано, безинтересно, сиво, нелитературно… Нинко Кирилов приема хвърлената ръкавица на съвремието и се справя с нея с лекота. По примера на Богдан Русев, който преди години първи написа разказ по надписа „Винаги някой някъде реже нещо с флекс”, тук своя живот намира друг характерен надпис от размирните столични години – „Алпийска фирма „Дъглас” са турци, лъжат ви”.

Игра с читателя

От цялата книга оставаме с впечатлението, че сме замесени в нея. Кирилов говори като че ли на нас, заиграва се, образът на автора витае някъде, но рядко се скрива зад удобната „Аз”-позиция. В по-голямата част от случаите облича костюма на всезнаещия разказвач, който обаче няма да сподели това, което знае. Това само дразни още повече и ни кара да вникваме все по-надълбоко. Разказвачът знае всичко и може би иска и да ни го разкаже, но спазва рязка дистанция от нас. В света на Нинко Кирилов сме гости, а гостът винаги е чужд.

Има ли все пак двойници и животни? 

Има. Има толкова, все едно бременските музиканти са затворени във Вълшебната планина на Томас Ман и се опитват по кафкиански да излязат, а междувременно има наводнение и ги залива реката на съвременната българска проза и те се пускат по течението на ръкавите ѝ, на прозата и на реалността.

„Двойници и животни” изобщо не оправдава очакването за дебютна книга с разкази, а именно – да е мешана салата от „всичко, което съм писал през последните години и става за публикуване”. Напротив, при цялото разнообразие на разказите в нея, тя успява да запази завидно самообладание и свързаност. Публикоугодно е също така да завършваш рецензиите си с: „Мога да говоря още много, но нека не ви преразказвам книгата, за да можете да ѝ се насладите сами.” Тук случаят не е такъв. Мога да говоря още много, без да ви преразкажа книгата, но спирам до тук.

 

„А вие повече двойник ли сте, или повече животно?”

създател ли е сърцето?


(Рецензия на стихосбирката на

Йордан Ефтимов

„Сърцето не е създател”)

бележка:

рецензията на стихосбирката на Йордан Ефтимов „Сърцето не е създател“ (2013) ми беше възложена като задание от Михаил Неделчев, и тъй като:
1) и пред двамата шапки долу,
2) и двамата я харесаха,
3) Созопол,
реших да се появи и тук.

Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Занимава се с поезия, литературна история и критика. Автор е на стихосбирките „Метафизика на метафизиките“ (1993), „Африка/Числа“ (1998), „Опера нигра“ (2001), „Жена ми винаги казва“ (2005). Най-скорошната стихосбирка в тази редица е озаглавена „Сърцето не е създател”.

Стихосбирката е разделена на четири цикъла: „Знаци за дълбочина”, „Сърцето не е създател”, „Комюнике от първата линия” и „Още ли не са открили отсъствието ми?”. Тези раздели комуникират помежду си по интересен начин.

Структурни препратки

В първия цикъл, „Знаци за дълбочина”, по-голямата част от стихотворенията носят същото заглавие като следващия раздел и като самата стихосбирка – „Сърцето не е създател”. Това ни кара да погледнем всеки път по нов начин на идеята, че сърцето не е създател. Едно от последните стихотворения от четвъртия цикъл пък е наречено „Сърцето все още не е създател”.

Вторият цикъл, „Сърцето не е създател”, включва в себе си стихотворение, озаглавено по същия начин като третия цикъл – „Комюнике от първата линия”. Третият раздел от своя страна съдържа и стихотворението „Знаци за дълбочина”, което е името на първия цикъл. Из цялата стихосбирка текат постоянни междутекстови препратки, които от една страна създават усещане за цялостност на творбата, от друга страна зашеметяват читателя, който е склонен да се запита при пръв поглед дали току-що прочетенето е раздел на книгата, отделно стихотворение или случайно хрумнала в главата му идея.

Заглавието

„Сърцето не е създател”. На какво? Първо можем да разгледаме въпроса на какво е създател самото сърце. Обикновено това са чувства, спомени, някакви емоционално наситени случки и мисли. От една страна това ни води до идеята, че в тази стихосбирка сърцето не е създател и всичко е игра и плод на ума, рационалното и на характерните лингвистични игрички и хватки на езика. От друга страна може да се стигне до идеята, че сърцето не е създател, а потребител – някой друг (разсъдъкът?) създава това, което то може да използва и/или дори си присвоява като собствено творение. Трето възможно тълкувание е точно обратното – сърцето не е създател – а защо да не е?

Корицата

Корицата на стихосбирката е минималистично решена в черно, червено и бежово. Червеното на буквата „Н” в „не е” не е изненадващо – червеният цвят е цветът на забраненото, на непозволеното, но също и на любовта. Решетката, която пък се получава от двете „Е”-та, поставени едно под друго, носи асоциации с нещо, зад което трябва да се проникне, някакво укрепление.

Тематични особености

Вода

Темата, която се забелязва най-ярко из цялата стихосбирка, определено е водата. Тя приема много форми – дали ще се яви под формата на море, на басейни, на дъжд, лодки, чайки, водорасли или дори сняг, или ще се усеща като силно созополско културно присъствие, водата е налице. В много голяма част от стихотворенията водата се явява под някаква форма.

Водата е един от четирите основни елемента – заедно със земята, огъня и въздуха. Свързва се с дълбочината, емоционалността, с пасивното преживяване, с мекото дълбаене, в същото време бушуващите емоции. Ако една вода е разпенена и се вълнува, е невъзможно да се види дъното.

Някои части от стихосбирката са очевидно и изцяло вдъхновени от водата. Едно от стихотворенията от първия цикъл се казва „Бележки върху късометражния филм на Славко Воркапич „Настроенията на морето” (1941)”. Това е десетминутен документален черно-бял филм, озвучен с музика на Менделсон, който представя бушуващите настроения на морето заедно с неговите обитатели – чайки, тюлени и други морски птици. Стихотворението е изцяло посветено нa впечатленията от този кратък филм и говори за „Море, което обгръща и на мига се оттегля като уплашен или внимателен любовник”. Целият втори цикъл, „Сърцето не е създател”, пък е посветен на Созопол – малкият черноморски град с голямо културно значение.

 Дори в произведенията, които привидно нямат нищо общо с водата и не са от созополския цикъл, тя често намира начин меко да се промъкне – „страхът, че […] панически ще потърсиш с крака дъното като плувец, който не вярва в Бог, или който в този момент е забравил, че вярва”; прилагателното „мокър”, разливаща се вода, пиене на вода, жажда, „втурващи се във водата” летовници, котвата като елемент, камъни, изсипани във вълните на носа и „Инструкции”-те за заравяне в пясъка, който обикновено се среща на морския бряг. Други подобни елементи са и самите „знаци за дълбочина”, джапанките, греблата и лодките, дори дъждът и снегът. Всичко това са символи, обозначаващи по един или друг начин присъствието на море, брегове и вода в различни агрегатни състояния. Последното стихотворение в цялата книга – „Още ли не са открили отсъствието ми?” описва историята на човек, заспал върху надуваем дюшек, който се събужда в открито море, което добавя още към водната рамкираност.

Созопол

Целият втори цикъл в стихосбирката, „Сърцето не е създател”, е посветен на Созопол – този сравнително малък град, достоен да носи много наслоени местни културни смисли, подобно на големите световни примери като Париж, Венеция и Ню Йорк. Елементи, които носят силно созополско усещане са например „Къща над вълните”, „детето, намерено на плажа”, остров Св. Иван.

 В едно от стихотворенията от созополския цикъл се споменава дори Фотевата дефиниция „Автентичен, като създаден в тоя миг” (от „Сън в Лисабон”), а Христо Фотев е типичен поет на морето като цяло, Созопол и Бургас.

Созопол не се появява за първи път в творчеството на Йордан Ефтимов – още в „Числа” (1998) присъства стихотворението „Аполония, 95-а”, озаглавено с древногръцкото име на съвременния Созопол, както се нарича и есенният фестивал на изкуствата, който се провежда всяка година в града. Пламен Дойнов в текста си „Аполонизиране на литературата” говори за специфичното въздействие, което фестивалът оказва върху почиващите, за отношенията между литературата и почивката, както и между литературата и другите изкуства. Той посочва и тематичния момент с мита за завръщането в и около Созопол, присъстващ в творчеството на не един и двама автори. Нарича завръщането в Созопол „изкуство на спасението”.

Наслояването на толкова водни елементи на толкова малко място носи едно своеобразно противоречие с привидно рационалната тематика на стихосбирката, а именно, че сърцето не е създател. Същото противоречие изниква от въвеждането на мотива за завръщането и спасението. Дори без съзнателното замисляне, че конкретните елементи притежават конкретни значения, те се наслагват в съзнанието поради дългогодишната си „обремененост” със смисли и извеждат прочетеното до ново ниво. Тази емоционална страна дава възможност за нов прочит на „Сърцето не е създател”, отвъд първоначалното впечатление, че това е поезия повече за разсъдъка, отколкото за душата.

няколко стихотворения от стихосбирката тук

създател ли е сърцето?

има ли кой да ви обича

има ли кой да ви обича е добър въпрос и catchy заглавие. и книжка, която те поглъща, не те пуска и те кара да поглеждаш света за кой ли път с променено, забелязващо око.

отдавна не бях чела нещо, от което да ми стане неудобно от перото на автора. заради това, че съм прочела и/или усетила прекалено много. и неудобно, че чак досега отлагах прочитането на нещо от Калин Терзийски. много приятно изненадана съм – не че съм очаквала по-малко, по-скоро не съм очаквала нищо :) имах нужда от нещо леко за четене (леко като темп, с който се чете, а не емоционално), с което да се поразсея от Кафка и да поглезя въображението си повече, отколкото с биографията на Стив Джобс.

така че силно ‘да’ от мен. корицата малко ме притеснява, но нещата не са само корица и с удоволствие бих се запознала с още нещо от него. препоръки?

има ли кой да ви обича

2к11 литературно

бях предизвикана от Цвети да споделя личната си литературна равносметка на изминалата година. защо пък не.

на първо място трябва да отбележа, че нищо от прочетеното през годината не ме е разочаровало особено, така че няма да определям фаворити, защото във всяка намерих по нещичко. на второ – че голяма част от нещата съм взимала от някъде си, съответно към момента на снимката не можаха да се явят. година окей откъм четене, можеше и много по-добре.

в категория „все някога трябваше да им дойде времето“ основни номинирани са Шогун на Джеймс Клавел и Вълшебната планина на Томас Ман. втората доскуча по някое време, но като за първо нещо в тази област даде добър бекграунд, а Шогуна си го четох с удоволствие.

в категория „аз съм българче, обичам съвременна българска литература“ обнових рафта си с Балади и разпади на Георги Господинов, Животът не е за всеки на Радослав Парушев и сборник с разкази от Капитал Light през годините, представени от Богдан Русев. първата прочетох за няколко прекрасни часа („защото бягството от думите е лесно, а как ще се спасим от онова, което премълчаваме?“), на другите съм фен принципно, за Животът не е за всеки писах специално.

в категория „малко по-така“ годината отбелязаха втората и третата Кастанедиански книги – Една отделна реалност и Пътуване към Икстлан, заедно с The Doors of Perception на Хъксли. първите предизвикват по-силен отделен уау-ефект, отколкото втората, но всички заедно допринасят за изграждането на нещо хубаво. а и не само те, разбира се.

някъде между горните две категории трябва да сложа Кафе за събуждане на Димитър Божанов – супер, имаме нещата вече и в България. окей книжка, макар че не ми представи някакви революционни нови идеи, за които да не бях чувала преди.

категория „битници и хипита“ (която хем е, хем не е свързана с горната) изживя своеобразен ренесанс тази година с Howl на Гинсбърг (най-после <3) в оригинал (<3) – вметвам, че филмът също е супер як, Factotum на Буковски (от една хубава сергийка със стари книги в Созопол, примляс) и Бродягите на Дхарма на Керуак.

за цвят имах и малко реклама, PR, маркетинг и семиотика: Бащата на манипулацията (биографична книга за Едуард Бернайс, смятан за бащата на съвременния PR) – супер интересна; Absolut Semiotics in an Absolut World на Христо Кафтанджиев – или аз не се разбирам със семиотиката (което въобще може да не е далече от истината), или през цялото време се говори едно и също в стил Кафтанджиев, ама малко модифицирано; Автобиографията на Лий Якока и Изповедите на един рекламист на Дейвид Огилви. трите биографични сходни, все велики хора, все интересни факти покрай живота им.

подозирам, че при мен предизвикателството ще се блъсне в задънена улица, защото четящите и блогващите ми познати рязко се разминават (и които още не са предизвикани). но пък, ако някой си го хареса, да го подема без страх!

2к11 литературно

животът не е за всеки

близките ми хора знаят, че обикновено в книжарница държа сама да намеря книгата, която търся и да не разпитвам персонала. един вид, ако мога да си я намеря сама, значи съм си я заслужила. в този случай просто нахълтах в booktrading, подминавайки с прелитащ поглед щанда с новите книги и на любезното „Добър ден!“ на момичето от персонала отговорих задъхано с „Новата на Радослав Парушев?“ и се върнахме до щанда с новите книги.

след което си правихме компания цяла вечер и се подхилвахме заедно. книгата е сборник с разкази, на повечето от които се усмихвах, а на някои си се смях. сега, тая корица и забавни разкази, тая на каква ми се прави. е, не е примерно Джеръм, но който познава творчеството му, ще знае доколко точно може да е намесено хумористичното. а по-скоро позитивното. не знам дали промяната от предишната му книга (project dostoevski) e по-скоро в мен или в него, или в жанра (project dostoevski все пак беше роман), но ми се видя доста по-положителна в сравнение с преди :)

някои разкази вече бях чела някъде, може би в капитал light, друг („Брутално“) слушах на Нощта на музеита в Пловдив 2009, но това ми донесе само радостни емоции от повтарянето им.

изобщо, разказите на Парушев при повторно прочитане оставят впечатление като за сън, който се опитваш да си припомниш. сигурен си, че е имало нещо повече от тези бегли очертания, които си спомняш, но нещо не помниш откъде беше. докато се сетиш, мислиш, мислиш…а припомнянето изобщо не зависи от теб. по-скоро от някакви външни обстоятелства. още от „За гълъба и гарвана“ насам ще си остана с хубави спомени.

животът не е за всеки

33 любовни истории

 

„33 любовни истории“ е последната е-книга на Тишо, който не иска нищо друго от вас, освен да я прочетете. ако имате желание и време. можете да я намерите съвсем цялата онлайн – не, няма зарибяващи пет разказа, а за останалите 28 изпратете смс на кратък номер…; няма и „само ако я прочетете, ще можете да участвате в уникалната игра, за която трябва да изпратите майка си в плик и да получите баща си по колет“. има само вашето желание – ако искате, разбира се. ако имате достатъчно от лукса на 21 век. пък ако ви хареса, вече ще му мислите, а може и дори да (му) споделите.

33 любовни истории

price included

мда, нямам модел от типа „чета по една книга всяка седмица и в неделя вечер споделям впечатления от прочетеното в текст с дължина около 250 думи, разпределени в 4, максимум 5 параграфа“.

не пиша за всяка книга, която ме впечатлява. а когато пиша, може да е за книга, която не ми е харесала. може да ми хрумне да пиша по средата на книгата, може да пиша 2-3 пъти. може и хич да не пиша, а само да препиша.

„Каква е разликата между това да обичаш и да се преструваш, че обичаш, при положение че успееш да излъжеш самия себе си?“

„Ако си накрая на силите си, кой седи на другия край?“

„- Обожавам косата ти.
– Това е перука.
– Обожавам сините ти очи.
– Това са лещи.
– Обожавам гърдите ти.
– Нося сутиен Wonderbra.
– Обожавам краката ти.
– А, най-сетне ми правиш комплимент.“

„Самолетът е пълен с хора от рекламния бизнес. Ако се разбие, това ще е едно добро начало за надмощието на Искреността. Ала животът е направен така, че самолетите с рекламисти никога да не се размазват. Самолетите, които се размазват, са пълни с невинни хора, с вцепенени влюбени, с благодетели на Човечеството, с Otis Redding, с Lynyrd Skynyrd, с Marcel Dadi, с John John Kennedy.“

„- След всичко, което хората са направили за него, Господ можеше поне да се опита да съществува. Не мислите ли?“

“ […] аз съм воайор във всяко отношение: Рембо изобщо не е прав: поетът не трябва да бъде съзерцател, а воайор на облаците, воайор на луната и звездите, воайор на слънцето, когато то изгрява и когато залязва, а после отново изгрява, воайор на летищата, воайор на пътниците: аз съм воайор на минувачите, на сервитьорките, на разпоредителките, на продавачките на хотдог, воайор на Кристи Търлингтън и на Сена под „Пон де-з-Ар“, воайор на Небето и на остров Сите: воайор на незрящите, воайор на воайорите: най-накрая се прибирам у дома: само при жена си не съм воайор: когато съм с нея, си отмъщавам: тогава съм сляп.“

цитатите са от „Разкази под екстази“ и „9,99 лв.“.

price included