кратка история на самолета

или втората книга на Захари Карабашлиев.

този път има написани хубави думи из интернет пространството, затова няма да се стремя към обективност.

+ дъждовен следобед = чудесна атмосфера за книгата. само погледнете надвисналото небе на корицата, снимката на която впрочем е на автора.

нека започна с това, че не бях разбрала, че това всъщност са разкази и..останах леко разочарована след края на първия (по-скоро когато разбрах, че той не продължава). но още в него се усеща същият стил от „18% сиво“, първата му книга. и то стил да ти види окото. изглежда като стил, изграждан с години, с изключително ярка образност. не толкова емоционален, просто човешки, истински; стойностно четиво.

а след него..вървят само нагоре. в един момент, малко преди средата, става невъзможно да четеш без прекъсване. ставаш, разхождаш се, затваряш за малко книгата, осмисляш, хващаш се за носа между очите..а от средата нататък стават все по-хубави и по-хубави. днес, докато четях трите разказа в последния брой на light, се колебаех дали да ги share-на, дали са ме завладели толкова?* е, от тази книга бих share-нала всички до един. а един вече съм, „История с торта“. силни, силни, силни…

интересното е как във всеки от тях има изключително ярък образ на главния герой и you can’t help but wonder до каква степен е истина, реално преживяно, на какво се базира, изживян ли е последният разказ, сън ли е, как е хрумнала идеята? във всеки се усеща образът, но ако наложим образите едни върху други, те не съвпадат идеално. има и раирани торбички и стар никон. но нищо в стил urban нещата преди години от типа на „бърза литература“ (които много харесвам, да не си помисли някой нещо).

малко цитати за десерт, цитати, на които просто спираш да четеш.

„Как става така, че часовете се влачат, а времето лети?“

„Говоря за дни, в които знаеш, че нещо невидимо между теб и този свят се е пропукало.

В такива дни искаш да повярваш, че някъде другаде има любов. Не любов към човечеството, ближния или децата ти, а дива, дълбока, трагична любов към един-единствен човек.

Има такива дни.

…има такива дни.“

„Всичко е сигурно заради джетлага. Казват, че тялото страдало, докато се адаптира към смяната на времето. Всъщност не времето е проблемът, струва ми се, а пространството. И не тялото страда, а душата. Мисля, че джетлагът е от това, че душата не може да догони тялото. Преди два дни тя е била от другата част на земното кълбо, скитала е по стръмни улички на стари градове, пила е с приятели, посрещала е изгреви.“

* накрая не share-нах нито един, да не ви спамя, слънчица.

Advertisements
кратка история на самолета

the one and only project dostoevski post

о, прочетох я.

прочетох я и тръгнах да търся ревюта. в първото, на което попаднах, човекът споменаваше, че не е чел всичките предишни книги на парушев. във второто се споменаваше, че човекът не е чел нищо от достоевски. е не, казах си, явно ще се пише.

да, страшна.

хич не съжалявам, че отидох днес при него и му казах, че много харесвам книгите му. точно така е.

адски елитарна като стил и в същото време не всеки може да усети, че е такава. смесва си абсолютно каквото иска, смесва фини майтапи с точното количество подигравателно многословие, когато се налага. подиграва се с научната фантастика, с настоящето, но не в стила на хиндемит (: усещането за тотално регламентирания консумизъм там беше просто загатнато с ясно личащото си оптимистично пожелание „не бъдете такива“.

ми не, тук не е така. тук изход не се вижда. дори е малко натоварващо.

да, има и нетолкова натоварващ сюжет, за който се интересува. аз не толкова. въпросът е, че парушев показва, че може да си прави каквото иска с книгата, с героите си, с развиването на сюжета..да се самоиронизира, някъде към края вече в главата ми изплуваше определението sick.

като цяло..евала за смелостта. страхотното в българия е, че в повечето случаи всякакви хора на изкуството задължително си изкарват хляба с нещо друго, което пък им дава огромна свобода на изразяването, не че нямат какво да губят, но нали. точно тази свобода се усеща тук.

the one and only project dostoevski post

ела при мен

книгата е на богдан русев
за пръв път през живота си се кефя на gabba
загасям лампата, защото ме е страх да не изгубя усещането, преди да съм написала всичко, което мисля
въпреки че я свърших преди няма и 5 минути

книга, която се чете за часове
толкова увлекателна
толкова истинска и позната
и в същото време толкова необичайна
в смисъл, че си предполагал как става
но при всеки е различно
и всеки може да опише как е при него
но не ти дава гаранция че
разбрахте ме

слушайки
се замисляш че този тип музика винаги води до преживявания, свързани със субстанции
както и обратното
само че второто е по-задължително
в смисъл че ако почваш със субстанциите вероятно си техно маниак
хаха
а може да си слушаш музиката и без тях
от друга страна първо си станал техно маниак, а после си се захванал
както и да е

ако поне половината от описаното е истина
поздравления за смелостта
не да се направи
а да бъде споделено после
ако ли не е
поздравления за невероятния свят, в който вкарва
малко е плашещо да се надрусаш от четене

преди всичко както си го казаха хората
книга за любовта
но на места просълзяваща
на места искрено разсмиваща
но винаги истинска

и тук-таме нещо се докосва до собствения ти живот
евентуални бъдещи моменти
които не са толкова невъзможни, колкото изглеждат, въпреки че на пръв поглед ми изглеждаха такива
в крайна сметка винаги трябва да се търси най-удобното за момента
лични впечатления за неща, които си смятал, че само ти забелязваш
се оказва, че ги споделяш с много други хора
което е много приятно и малко стоплящо

а нещо, на което му беше времето в предишния пост (първоначално написах „блог“, каква е тази глупост да се идентифицира блог с пост, която съм си измислила или е наложена от ежедневието ми)
но тематиката беше много различна и реших да го оставя за някой по-така
е ситуацията
„искам да мога да обвиня себе си, когато животът е просто лошо стечение на обстоятелствата, за да знам на кого да си го изкарвам“
която при всяко положение те отдалечава от чистия егоизъм :/
това е само наблюдение
пък и анализирането на хора е интересно
когато сама си писна или си свикна

ела при мен