аметист

amethyst

в черната стъклена купа в ъгъла на облицованата с тъмно дърво стая има може би 30, 40, защо не 50 камъка; пълната купа тихо потрепва, не се интересува дали някой я наблюдава, би потрепвала дори и без да има кой да я чуе, би създавала моментум и би превръщала жужащото трептене в нещо истинско;

но първо малко предистория:

изведнъж усещам вкус на развалено, асоциативните ми вериги са заключени с катинари с постоянно променящи се кодове, оцветявам мандала, но не мога да намеря точния цвят, чудя се необходимо ли е цветовете да са стриктно подредени, може ли да се повтарят през един, през два, мога ли например да сложа синьото до червеното, мъжкото до женското, може ли светлозеленото да е върху тъмнозеленото, ще дойде ли някой да ме накаже, ако сложа и черно в мандалата, въпреки че не е цвят; мога ли да излизам извън очертанията? наблюдавам света; малко по малко си спомням.

спомням си цветове, спомням си ярко лилаво, което озарява света и мен, отразява света и мен, но не едновременно, налага се да сменям гледната точка, а той, един от 50-те, или 40-те, защо не 30-те, няма нищо против да сменям гледната точка, той, истински лилавият камък; не се бори за нищо, не утвърждава нищо, дори себе си, не изявява нищо, нищо не обича и нищо не изказва, единствено отваря око и усеща, усеща, усеща всичко около себе си;

усеща нещата, които хората още не усещат в себе си; те още не знаят, че тези неща съществуват, че са налични, не са им дали форма и съзнание, не са благоволили да ги облекат в дума, може би ако не беше той, те дълго щяха да си останат бездумни и безформени; усеща фазите на луната, безглаголността и пълнотата; усеща съвпаденията малко преди, а в някои случаи и много преди да са се случили; усеща настроенията, мислите и чувствата, вижда цялостната матрица, в която намеренията и желанията пасват и всичко се съчетава в идеален ред; вижда перфектната решетка и успява да разбере кое с кое съвпада, но няма правото, няма правото да подрежда, право да подрежда има само…

ако нямаше усет, самото усещане надали щеше да му стига, но въпросът е, че има и това го прави достатъчно; усеща отдавна забравени вкусове, неслучени докосвания и невъзможни за чуване звуци, усеща наистина всичко, всичко около себе си, повярвай ми;

причината да не иска повече е, че успява да види всичко от птичи поглед, не иска нищо повече, не иска нищо общо, убеден е, че има рай и че той е тук и сега, някъде вътре в него лилави волтови дъги играят на прескочи кобила, а кралско сините му крайчета се смесват с млечната белота, за да създадат лавандулова гладкост, премятам я през пръстите си веднъж, два пъти, три пъти, отразява се от стъклените ми нокти, ноктите ми се отразяват от камъка и се плашат, а той остава спокоен, спокоен, всичко съзиращ и всичко разбиращ, хиляди смисли се завъртат в краката му и се източват през водовъртежа в реката, която знае, да, определено знае, но той остава спокоен, успокоява всичко около себе си;

всичко, което е било, ще бъде, и всичко, което ще бъде, е било, тази приказка той знае от фрактала, който като малък го е водел на разходка и често му я е разказвал, докато го е приспивал, а аметистът заспивал, заспивал, сънувал, че най-после има полза от него, красиви жени го носят по нежните си вратове, ушни миди и тънки китки, взират се в него с леко подозрение, бъркат го с обикновено камъче, защото напоследък често са имитации, да, нали, плъзнаха много имитации, ето например тюркоазът почти винаги е оцветен, аметистът също, просто лилав прах и оцветяват мъниста с него, изобщо не е истински, имам една такава гривна, ще ти покажа, цялата тази липса на вяра

не го обезкуражава, не е негова работа, не го засяга изобщо

негова работа е да седи и да почака докато някой го вземе насериозно или в ръце, докато някой затвори очи и повярва, а и да не повярва, негова си работа, дотогава волтовите дъги не спират, вихрушката от смисли не спира, при докосване трепти и съединява трептенията си с докосващия, предавайки му от собствената си енергия, но не може да го докосне първи;

не вярва в чудеса, защото сам е чудо

аметист

кехлибар

amber_gem_copal_resin_texture_by_enchantedgal_stock

(Капани на егото)

Стриване, смилане, пепел и прах, редовно мълчание, молитви и пост, хилядоцветни разнообразия виждам около себе си. Минават години, в началото беше различно, сега вече е едно и също разнообразие ден след ден. Времето се забързва все повече и повече, помня как дните бяха вечни, а сега годините минават за секунда, после десетилетията, после се изтъркулва и векът…Наблюдението е моето наказание, но ако и времето да върви по-бързо, то няма значение, защото наказанието ми е вечно.

В началото помня как хващам отново цветните моливи, изваждам ги от кутията всичките, разпилявам ги, избирам един, насочвам почти девствения му връх към белия лист, изведнъж усещам вкус на развалено, асоциативните ми вериги са заключени с катинари с постоянно променящи се кодове, оцветявам мандала, но не мога да намеря точния цвят, чудя се необходимо ли е цветовете да са стриктно подредени, може би да се повтарят през един, през два, мога ли например да сложа синьото до червеното, мъжкото до женското, може ли светлозеленото да е върху тъмнозеленото, ще дойде ли някой да ме накаже, ако сложа и черно в мандалата, въпреки че не е цвят; мога ли да излизам извън очертанията? Наблюдавам света, питайки го; малко по малко си спомням.

Прекалено много въпроси ме доведоха до тук, казвам си, докато опипвам отново гладката повърхност около себе си, обръщам око наляво и око надясно, поемам дълбоко въздух, издишвам го на три пъти, поемам отново и броя до 10, задържам на върха, спускам се отново за 10, никаква промяна, промяна очаквайте след векове. Намирам се и се срещам със себе си под сребърния обков, във вътрешността на кехлибара, цялата съм в черно, може би това е кожата ми, крайниците ми са превърнати в някакви ситни крачка и щипци, нищо от това няма значение, защото не мога да помръдна. Може би съм оставена в камъка за вечни времена, но се надявам някой ден някой да ме извади. Или камъкът да се разпадне и да успея да изляза. Не знам дали дотогава още ще съм жива, или дали поне тази част от мен, която говори сега, ще е жива, няма и значение.

В началото успявах да следя времето. Всяка нощ прекарвах в меката прегръдка на дълбокосиньото кадифе, докато не се отвореше сребърният прозорец над мен и една красива ръка не посягаше към камъка. Казвам „мека прегръдка” може би за да убедя себе си, че още помня осезанията на външния свят, ще видиш как ще продължа да се самоубеждавам по-нататък. Ръката беше много бледа, лява, с много тънки пръсти, на нея винаги беше поставен един толкова тъничък сребърен пръстен, че се чудех как не прерязва безименния пръст, на който стоеше, чудех се дали отдолу има рана, може би имаше и беше скрита добре, а може би и самата дама не знаеше, тъй като не сваляше този пръстен, такива разсъждения минаваха през главата ми по време на кратките мигове, докато тя посягаше към тъмносиньото кадифе на дъното на кутията за бижута, на чийто фон ръката ѝ изглеждаше още по-бяла и сякаш леко прозрачна. Всяка сутрин се повтаряше едно и също, тя хващаше камъка, верижката се залюляваше, удряше се в нея, докато тя държеше кехлибара с два пръста и го поглеждаше срещу светлината на прозореца, понякога имаше слънце, понякога не, в по-светлите дни тя се заглеждаше за по-дълго в камъка и усещах как очите ѝ сякаш срещат моите за частица от секундата, знаех, че това надали е възможно, но продължавах да го вярвам, може би за да уверя себе си, моменти след това тя прехвърляше верижката над главата си и я поставяше забързано около врата си, изкарваше рижата си коса извън сребърната верижка и наместваше камъка. След това започваше по-динамичната част от деня, която обаче е напълно безполезна за тази история;

до тук описах най-важното, което ми се случваше в продължение на много години, но колко вече – и аз не помня, дни и години наред се полюшвах по цял ден, допирайки се до различни дрехи, до вълна, коприна, сатен, по-рядко памук, никога полиестер, а понякога и до голата ѝ кожа, бяла с лунички, които бяха в нюанса точно по средата между бялото и цвета на кехлибара;

почти не се докосвах до други неща – през деня по дрехи, вечер по кадифето в кутията за бижута, а в най-фините моменти между двете – до коса и кожа. Понякога се случваше някой друг да докосне камъка и да се вгледа в мен, знаеш ли, Аделина, има някаква буболечка в този камък, не те ли е гнус, Аделина се усмихваше, знам, казваше, от какво да ме е гнус, тя е там от много време, приемам го като нещо нормално, теб например гнус ли те е, когато гледаш препарирани животни, нещо такова е, ами не, не ме е гнус, даже мислех наскоро да заведа децата в музея…

Разбираш вече и ти, надявам се също толкова добре като мен, защо точно тези бяха най-важните моменти от деня ми, не мога да ги подсиля достатъчно и най-вероятно ще ги повторя още няколко пъти, просто за да се уверя, че ги запомни добре. Години наред наблюдавах и малко вече ми беше омръзнало да съзерцавам външния свят, все пак тази възможност имах и по-рано, когато все още можех да го изживявам в пълнотата, осезанието, вкусовете и миризмите му, така че ми оставаха две сетива – виждах и чувах, и това ми беше напълно достатъчно. Ако броим и шестото чувство, ставаха три, но шесто чувство вече не ми трябваше, а и нямаше как с него да предвидя това, което се случи.

Всъщност беше логично. Една вечер капакът на кутията се отвори и заедно с кехлибара в нея попадна още нещо. Някаква измислица с перли, бяло и розово злато, от онези, които мъжете купуват, когато искат да покажат колко държат на една жена, а консултантките им ги пробутват, като разчитат на вероятната им гузна съвест. Бижуто беше фино, но повече подхождаше на някоя по-зряла, по-силна дама с повече плът, около която да го сложи. Въпреки това от този ден нататък кутията продължи да се отваря всяка сутрин, виждах за кратко няколко сутрешни лъчи светлина, но през деня също оставах там, в полумрак. Измина много време, но ми ставаше още по-трудно да пресмятам времето, тъй като вече нямах ясен ден и ясна нощ, а само полумрак и пълен мрак, след известно време очите ми привикнаха и с двете и успявах за кратко да виждам ясно разликата, но от тогава нататък изгубих бройката, след това и смисъла и вече нямаше какво да направя.

Една сутрин, противно на очакванията, усетих рязко и грубо движение, всичко се преобърна, кутията се отвори и заедно с дрънкулката от розово злато се изсипахме заедно на стъклената масичка във всекидневната; за кратки секунди бяхме дори оплетени. Една по-груба ръка, никога не носила камък, хвана и двете, сякаш помисли за секунда, след което взе в юмрука си колието с перлите, добре, че верижките не бяха оплетени прекалено, и се махна от стаята, аз останах на стъклената маса, опитах се да се огледам, камъкът беше паднал накриво, на масата имаше покривчица, плетена на една кука, кутията за бижута, отворена и паднала на една страна, и верижката с кехлибара и мен, това беше. После избрах да не помня нищо, да забравя себе си, да не измислям, да не се наслаждавам на разнообразието, да стрия всичко в себе си до еднородна смес, останах дълги години на тази маса и никой и до днес не е размествал нищо, само се трупа прах.

Стриване, смилане, пепел, прах.

Смилане, пепел, прах.
Пепел, прах.

Прах.

кехлибар

цитрин

citrine

Индийският магазин е голям и пълен със стока. Влизаш през стъклената врата, движиш се плавно покрай рафтовете, оглеждаш старателно всичко, търсиш нещо, което ще му хареса. Търсиш камък като за него, защото преди няколко дни ти беше споменал, че иска да си вземе камък за себе си. Знаеш, че всеки трябва сам да избира камъните си, но преценяваш, че го познаваш достатъчно добре, и то не на физическо ниво, макар че и на физическо го познаваш, доста добре го познаваш, но по-скоро на емоционално, дори на енергийно някакво, та въртиш се из магазина и търсиш насипните камъни, необработени, нешлифовани, без дупчица, в която да се сложи връвчица, без да са направени на медальони във форма на сърце или в кръгла форма, нещо като поничка си го представи, отиваш и знаеш точно какво търсиш. Донякъде се чувстваш в пълното си право да избираш камък вместо него, донякъде се притесняваш, въртиш се из магазина, дългата ти зелена пола се влачи по пода, обира прахта, изпадала от случайните и неслучайни посетители на магазина, обира броката, паднал от очите на дамите, обира цъфтежите на летните треви, накрая се застъпва, обира и себе си, но ти навреме забелязваш пропуска и подръпваш полата, без да ѝ обръщаш особено внимание. Погледът ти обикаля из разноцветния магазин, наистина, толкова е шарен този магазин, покрит е от пода до земята с всякакви джунджурии, камъни, колиета, гривни, обеци, пръстени, кутии, ароматни клечки, шалове, чанти, шапки, ръкавици, сувенири, калъфи за телефони, ониксови яйца и пирамиди и други предмети с неясно значение…Най-накрая откриваш обикновените полускъпоценни камъни, не герданчета, не гривни, а просто камъни, такива, на които трябва да им намериш място някъде вкъщи или да ги носиш със себе си постоянно, не можеш да ги закачиш по себе си, по-сурови са, заставаш пред щанда и започваш да ги гледаш.

Ето ги аметистите, лилави и нешлифовани, свързвани с мистика, изисканост, духовност, спиритуализъм, толкова ги обичаш, но се спираш навреме, преди да посегнеш към аметиста, все пак не търсиш камък за себе си, а за него, очите ти плавно се плъзват през лазурита, аквамарина, лабрадорита, обгръщаш ги с грижовен поглед, но бързо се опитваш да се отместиш отново, докато не попадаш на кръглите заоблени малахити…Малахитите опитват да те хипнотизират с кроткото сияние, което сякаш се рее около тях, поглеждаш ги, мислиш си, че може би имаш нужда от нещо такова, или може би на него да подариш нещо такова, но се сещаш, че той носи точно такъв малахит, само че нешлифован, надали му е необходим друг, може би можеш да го накараш да ти подари такъв, но това някой друг път, плъзгаш ръка през няколко от малахитите, опитваш се да се докоснеш до повече от зеленото им сияние, но после на долния ред нещо спира очите ти, спира и ти ги взима за малко, деликатно привличайки вниманието ти…

Няколко подредени жълтеникави цитрина на пръв поглед нямат нищо, с което да те впечатлят, те са полупрозрачни и жълтеникави, дори не като кехлибар, нещо като замразен във времето ябълков сок, или урина, приличат на някакъв отпадък на егото, не ги разбираш, не са ти интересни, погледът ти се отмества към нежния розов кварц в съседство, отново се насилваш да погледнеш към цитрините, протягаш ръка към тях и леко сякаш я потапяш в сока им, колкото да ги усетиш, прехвърляш ги един след друг в ръката си, усещаш тежестта им, накрая се спираш на два конкретни, единият по-заоблен, другият по-продълговат, но и двата са като гладки красиви земни плодове, взимаш ги внимателно от отделението, в което седят, отделяш ги от братятата им, поднасяш ги по-близо до себе си и започваш да ги разглеждаш,

първо придърпваш до очите си по-заобления, той леко упорства и сякаш напук се замъглява, колкото и да ти се виждаше прозрачен преди малко, сега замъглява стените си и вече не можеш да видиш нищо в него, разглеждаш го, опитваш се да прозреш, но той явно не е в настроение и ти се сърди, и не става, и усещаш някаква тъпа болка или свиване малко над корема и за миг получаваш усещането, че този камък ти е ударил един хубав ритник в торса, после разтърсваш глава, излизаш от хипнозата, какъв ритник, та това е просто едно камъче, нехайно уж го пускаш дори леко отвисоко при останалите нищо неподозиращи цитрини, сякаш си доказваш, че си по-силна от него,

междувременно нещо в другата ти ръка е започнало да пари, леко да се подмята, леко да носи студенина, почти беше забравила, че другият камък още е в ръката ти, оглеждаш се в магазина, нищо не ти пречи, имаш цялото време на света. Донасяш очите си по-близо, за да разгледаш всичко, повдигаш ги към светлината и започваш да оглеждаш камъка. Още в първите секунди забелязваш малката дъга в него, сякаш вътре в самия камък се е наместила една съвсем малка призма, която няма други задължения, освен да пречупва светлината, когато някой я гледа, дори не знаеш дали го прави винаги или само когато някой я гледа, нейна си работа, въпросът е, че този камък има много странна форма, някак продълговат е, с три стени, едната от които е леко изкривена, дълъг е не повече от 3-4 сантиметра, като ларва на насекомо, като гъсеница някаква, потръпваш, но той продължава да седи в ръката ти и все повече се затопля, неговите стени не са мъгляви, напротив, съвсем ясно ти позволяват да видиш дъгата, и призмата, и ларвата, и слънцето, което започва да изгрява вътре в камъка, и всичко останало. Усещаш някаква съпротива в себе си, потъркваш мястото, където те удари по-заобленият камък, хвърляш му отново един поглед, протягаш ръка, за да го докоснеш отново, но се спираш, поглеждаш отново продълговатия цитрин в ръката си, вдигаш го пак към светлината, замисляш се, че той точно цитрин искаше, свиваш пръсти около него, отпускаш, дъгата още си е там, свиваш пръстите си пак, този път внимаваш да скриеш напълно камъка от себе си, да видиш дали случайно няма да изчезне в ръката ти, защото ако изчезне в ръката ти, хич няма да е подходящ за подарък, но той си остава там, проверяваш пак дали дъгата е останала на мястото си, дъгата също си е там, решаваш, че ще му хареса, занасяш го на касата, внимаваш къде ще го докосне продавачката, въпреки че знаеш, че той слага всеки свой камък под течаща вода, за да обере чуждите енергии, така че няма голямо значение, плащаш, получаваш цитрина в стерилно малко затварящо се пликче и оставаш на улицата.

Той го получава още същата вечер, докато се разхождате към реката в летния здрач, харесва го, казва ти, че отдавна е искал да си вземе точно цитрин за себе си, ти се усмихваш, знаеш това, но си толкова доволна, че го е харесал, че се правиш, че не го знаеш, може би и той знае, че ти го знаеш, но се прави, че не го знаеш, за да ти достави удоволствие. През следващите няколко дни виждаш как камъкът става част от него, придружава го навсякъде в джоба му заедно с другите му камъни, вечер го изважда на масата, а денем понякога го слага под слънчевите лъчи, за да се зареди. Чувала си, че по пълнолуние изважда камъните си на перваза, за да се заредят и от луната, но не можеш да гарантираш, затова предпочиташ нищо да не твърдиш със сигурност, само за слънцето знаеш. През следващите няколко месеца виждаш как от време на време продълговатият цитрин е част от него, носи го навсякъде, вади го, зарежда го, грижи се за него, може би когато усеща нужда, и ти не си напълно сигурна, но предполагаш, че те двамата си се усещат, от време на време проверяваш дали дъгата е още там, но се стараеш да не го докосваш, защото знаеш, че после ще трябва да го мие под течаща вода, дори и той да не разбере, все пак ти е съвестно да го оставиш така, докоснат и неизмит, пък и той може да усети някак си, знаеш ли, но от време на време цитринът изчезва, и ти се плашиш, и се чудиш да не го е изгубил някъде, пък да му е неудобно да ти каже, все пак знае, че си го избирала, мислила си за него, не би ти станало приятно просто да го изгуби, тогава той носи другите си камъни, и се грижи за другите по същия начин, и донякъде малко ревнуваш, защото цитрина го няма, и се чудиш къде ли е, не е в джоба му, не е наоколо, но не искаш да го питаш, за да не разбере, че си толкова несигурна, но минават няколко дни и цитринът отново се връща в обращението на камъните, все едно някакъв кръговрат се извършва между джобовете му, масата, перваза и дома му, не знаеш, не знаеш, не искаш да се месиш там, където не ти е работа.

Месеци по-късно двамата се разхождате в планината, това е част от поредица от разходки, в която той те води на място, на което не си била, ти водиш него на място, на което не е бил, после повтаряте, сега е пролет и реките са буйни, тази зима имаше много сняг, заведе го да кара сноуборд, после той те заведе на нови места и сега отново ти го водиш, водиш го към един водопад, който така добре познаваш. За да стигнете до водопада, преминавате няколко поредни пъти през реката, в която се превръща този водопад, има няколко мостчета и няколко прецапвания, на едно от тези места навеждаш длани към водата и просто ги потапяш в леденото ѝ величие, прекрасната ѝ студенина те освежава и облива, зарежда и оформя, той също следва примера ти и потапя дланите си, намокря лицето си, след това бръква в джоба си, изважда и камъните, явно иска да ги зареди, какво по-прекрасно място от планината, мислиш ти, разбира се, той винаги ги усеща, изважда шепите, пълни с камъни, водата се процежда като пясъчен воал надолу към оставащата вечно променяща се река, докато в шепите му остават само облите и продълговати полускъпоценни камъни. Да, но един вече липсва, изгубих цитрина, споделя ти той спокойно, а на теб ти става ужасно мъчно, защото ако губи подаръка си от теб, може би и подаръкът го губи, и ти го губиш, и той теб те губи, за момент изпадаш в заешката дупка, но бързо преминаваш на отсрещния бряг, ще му вземеш нов или нещо такова, той и без това предпочита нешлифован, ще си го намери сам, да, отговаря той, всичко е наред, ще си намеря сам.

цитрин

лазурит

15859001007(Хадес срещу Лазар)

Лазар стана и отиде до прозореца. Дъждът продължаваше лекичко да пръска вече дни наред, което не го постави в някакво особено настроение – нито се ядоса, че отново ще ходи с чадър на работа, нито се замисли за обилните валежи тази късна зима или ранна пролет, нито се замисли дали е късна зима или ранна пролет. Прие фактите такива, каквито бяха. Замисли се обаче за друго, докато капките се стичаха по стъклото. Лазар и Хадес се бяха скарали наскоро. Няма да разкажа точно за това, защото не е интересно, а и е само събитие, което може да бъде описано обективно, но техните реакции – на единия безумно преувеличени, на другия – обрано никакви – са по-любопитни за слушателското ухо.

Хадес наскоро беше взел важно решение. Рязко, изведнъж, сивата му привидна безличност реши да се противопостави на привидното си спокойствие и смело и безотговорно заличи няколко белега. Беше се разбрала, безличността, с безкрайността, че няма право да се прави на редактор на историята, но историята просто сви рамене, а безкрайността се хвана за главата и така белезите бяха успешно замаскирани и заличени. Смисъл от това виждаше единствено Х. и никой не можеше да го разубеди.

Лазар, за разлика от буреносния и преобразяващ Х., целеше единствено обективност. Искаше нещата да са ясни и за единия, и за другия, и за евентуалния трети, и за всяка друга страна, и за всяка незаинтересована страна, на която изобщо можеше да ѝ е все едно за цялото нещо.

Ето какво всъщност се случи. Лазар беше решил, че чрез способността си да дава мъдри съвети и винаги да представя истината, небесносинята и чиста истина, ще повлияе на Хадес. Беше си решил, че щом всички го уважават поради тази му способност, това няма как да остане незабелязано и от нашия си Х. Около него винаги витаеше някаква необяснима лазурна аура, която проникваше през всичко, сякаш го обковаваше със сребърен обков и се преливаше плавно през нюансите на водата и въздуха – но какви биха могли да бъдат нюансите на въздуха, ще се зачудиш, за Лазар и това не беше под въпрос, той успяваше да види в привидно съвсем невзрачния и обикновен въздух хиляди на брой нюанси, а когато искаше да затвърди някакво свое виждане, успяваше да предаде поне няколко десетки на хората около себе си, които дори при това положение оставаха меко казано впечатлени. Та неговата способност да пренесе на простосмъртните чистата и проста истина, и забележете, че тук не говорим за някаквата мъничка субективна истина, която всеки от нас носи някъде малко под сърцето си, тя се крие в сянката му и от време на време плахо се показва изпод сърцето, не, тук говорим за чистата, полупрозрачна и с леки синкави огледални отблясъци обективна истина, чиста и неповлияна от нищото. Лазар, нейният носител, изглежда като изобщо да не се товареше от нейното бреме, което би натежало доста на много наши познати.

Та при все това причудливо искрено-прозрачно съществуване, което носеше Лазар в и около себе си, той успяваше да бъде до немалка степен студен. Много хора опитваха да му влеят някакъв живец, някаква хитринка, някаква жизнерадостност, но той изпитваше задоволство единствено от това да бъде мъдрия съветник, чист като утрото и ясен като океанска вода около райски остров, яркосин и безупречен. Това само по себе си не беше проблем.

Проблемът дойде, когато Лазар за пръв и пореден път се сблъска с Хадес. Хадес, както уточнихме, си беше взел едно решение и на глава излизане с него не съществуваше. Лазар обаче трезво, както винаги трезво, прецени, че това Хадесово решение е прекалено рязко, прекалено нарушаващо баланса, прекалено, може би, истинско за представите на света. Бурята се беше разразила в един неособено зимен, но и неособено летен ден, каквито Хадес мразеше, защото предпочиташе винаги крайностите, и Хадес беше успял да изкара Лазар извън нерви. Лазар – вечно обективния, вечно спокойния, мъдрия съветник Лазар, воин на искреността и чистотата. Беше се стигнало дори до там мъдрецът да изрече думи като „Не можеш да махаш човек след човек от живота си!”

В този миг през главата на Хадес минаха и се пресякоха хиляди мисли. Първо го стрелна мисълта, че никой не може да му казва какво да прави. После мястото до нея в ума му зае мисълта, че кой е пък Лазар, че да му казва какво да прави, Лазар, един прозрачен и горе-долу никакъв образ. Трета до тях плахо се настани мисълта, че може би е по-важен съветът, отколкото съветникът. След това в амфитеатралната зала с ложи навсякъде като в сената от „Междузвездни войни” се настаниха на всяка ложа – мисъл, на някоя – по две. Хадес се огледа, запъна се, реши, че няма време за мислене (всъщност имаше всичкото), и погълна всичките мисли наведнъж, унищожавайки ги една по една, накъсвайки ги на милиони парчета и после направи от парчетата смес, започна да я разбърква много бързо, добави гореща смола и сместа започна да се споява, а мислите крещяха с накъсани гласчета, мятаха се една през друга във водовъртежа, безсилни пред лудостта и бясно сивия му огън, той започна да ги бърка все по-бързо и по-бързо, от привидно крехкото му телесно присъствие някак се появиха почти демонични сили и той продължи да бърка и да бърка, малката водовъртежна бездна се разтваряше все повече и повече и изглеждаше все по-привлекателна и все по-приемаща, докато накрая Хадес сам не падна в нея, може да кажем, че е било без да иска, но мен лично много ме съмнява, познавам го, доколкото изобщо мога да го познавам, би се гмурнал във всякаква възможна бездна, само за тръпката, та завъртя се и той заедно с горещата смола, а от мислите вече не беше останало нищо, накъсаните им гласчета се бяха превърнали в гладка разтичаща се повърхност, спокойна, вече не мътна и подлежаща на всякакво моделиране, той се огледа известно време , завъртя се, замисли се и накрая изскочи извън сместа, като побърза да захлупи плътно капака над странната оставаща смес зад себе си, огледа се и изтръска леко сиво-черните си дрехи, беше малко тъмно и не се виждаше точният им нюанс, въздъхна, прокара ръце през косата си и затвори за миг очи.

После каза на глас „Мога. И ще.”

лазурит

оникс

blackonyxHD2

(Отлюспване)

Открехвам капака, поглеждам навътре, подушвам, отварям го, виждам отражението си, повърхността поглъща един кичур от косата ми и сякаш ме свързва за секунди със съдържанието на дървения съд, взирам се в него, за да разбера от какво е съставено и как да стигна до него, кичурът ми се извисява като черен сталактон-проводник, по който протичат точици и тирета, но не мога да разбера в коя посока, отдръпвам се леко, за да видя дали ще прекъсна течението, но течението не спира, просто точиците и тиретата започват да се изсипват и лекичко да подскачат и да попадат в огледално черната повърхност, без да оставят следи, без да правят вълнички около себе си и без остатък, за момент се стряскам, но поглеждам, че кичурът ми си е съвсем наред, затова се осмелявам да го потопя втори път и да видя този път какво ще стане.

Втория път се приближавам все повече до повърхността, гледам очи в очи бездънното черно огледало и не мога да разбера дали ми отвръща с поглед, дали иска да вляза по-дълбоко или напротив, гони ме, опитвам се да се сетя за език, на който мога да се разбера с него, протягам и едната си ръка, разпъвам пръстите, толкова са бели на фона на черната празнина, държа ги на сантиметри над огледалото, все едно призовавам някакъв дух, би се пошегувала Анна, аз винаги съм била по-скептичната от двете и затова започвам плавно да приближавам и да отдалечавам ръката си, контрастът между пръстите и повърхността сякаш се увеличава, примижавам, опитвам се да видя нещо, каквото и да е, но освен отражението си не мога да видя друго, отразяват се и няколкото дървени дъсчици, сковани здраво с метална скоба, дават ми кръгла рамка, може би ореол, но не виждам нищо друго освен тях и себе си.

Може би не гледам достатъчно надълбоко, казвам си, трябва да се доближа повече. Изправям се, поемам дълбоко въздух, бързо се спускам над повърхността като хищна птица, кръжала цял ден в бинокъла на някое малко момиченце и най-после зърнала плячка, потапя се единият кичур, същият, който вече беше навлажнен и затова е мъничко по-тежък, после втори, приближавам ръката си, почти съм до повърхността, дели ме може би сантиметър, когато усещам стената и отката и огледалото, което сякаш се надига от повърхността и ме спира, стъписва ме, сякаш усещам чуждо присъствие, а мислех, че съм напълно сама, както винаги.

За секунди се надигам, отърсвам се, поглеждам двата кичура, от които капе някаква странна черна смес, прилича на живак, но черен; казвам си, че щом те могат, и аз трябва да мога, не е възможно да ме спре някаква черна стена, или може би не е писано, прокрадва се далечна нотка на съмнение, не е писано, да…

Отново се навеждам, този път по-умерено, не така устремено, то ще усети, че имам добри намерения, мисля си, че няма да използвам това, което ми даде, за нищо лошо…Кой определя лошото, прозвучава глас в главата ми, все едно то ми отговаря, внимавай какво говориш със себе си, защото говориш с вселената, бях прочела нещо такова наскоро, но наистина не му е моментът сега, блъскам си главата вече…От колко време? Изгубила съм представа…Добре, че все още си спомням какво имам за цел от цялото това нещо, което не знам дали беше добра идея, толкова дълго се подготвях…”дълго”, сигурно това има някакво реално и измеримо значение, което мога да пипна, нещо като „повече” стихотворения и „по-малко” стихотворения, повече от какво, по-малко от какво, защо и как и какво…

Усещам, че черният живак започва да ме разсейва, долавяйки съпротивление, започва да се бие на два фронта, хубаво, победи ме физически, но не мисля, че тук ще може, всъщност щом си мисля това, може би вече е започнал, прокрадва се облечен в черно сред сенките на съмнението и не знам, и не знам дали изобщо имаше смисъл от всичко това…Не от това, не и сега…Не е писано, не е писано, не е писано…

Не е писано! Все още никой не го е написал, чака мен. Вкаменяващо чувство, че не съм се сетила досега, а нали затова бях тръгнала…Оставам над дървената каца, дори няма да си правя труда вече да измислям чаровни думички за нея, тя е просто една каца, от която ми остава да загреба с шепа колкото мога да взема и да го ползвам дълго, кратко, или да го изхабя всичкото наведнъж,

някъде бях чела, че хората изхабявали цялото си детство, когато са малки, и после им оставали само пет минути безгрижие за целия оставащ живот,

но не помня къде, сигурно и други не го помнят, вероятно трябва да го повторя, може би да напиша нещо за това, но кога да намеря време…

Неусетно съм се облегнала на дъските и съм затворила очи, а потопеният в черно кичур вече почти е засъхнал, повява лек ветрец, сигурно отстрани изглеждам като някоя принцеса на лунна светлина, застанала на балкончето си в ефирна бяла рокля, мисли за чаровния си принц на черен кон, повече ми пасва черен кон в тази приказка, или за смисъла на живота, всъщност принцесите май рядко мислят за смисъла на живота; застанала съм над тази каца и се чудя как да продължа, време ли му е вече, време му е, и преди да съм успяла да издърпам от чистата трептяща мисъл думи…

Отварям очи, протягам ръка, този път дори не се навеждам, протягам пръсти, длан, нокти, задържам инстинктивно на сантиметър от гладката черна повърхност, но преодолявам стената и се гмуркам в бездната, разбира се, не цялата, само една ръка, дори не до лакътя, усещам нещо много студено и много топло едновременно, нещо във всички възможни цветове и чернобяло по същото време, нещо, което премигва бясно и което никога не се променя, не мога да обясня, не мога да обясня, може би е време бързо да излизам, иначе бездната ще ме захапе и повлече, ще ме привика и ще започне да ме тегли все по-рязко и по-силно, не мога да не ѝ се подчиня, защото няма друг начин, сега си спомням как беше и също ми се струва странно, но нямах друг избор,

така че свих леко ръка, все едно държа картоф, както искаше учителката ми по пиано, когато бях малка, винаги ми се караше, че пръстите ми са прекалено изпънати, а трябва да са заоблени, а докато разбера какво има предвид, ми носеше и истински картоф, кората му се опираше нежно по черното и бялото, а малката ми ръка се свиваше плахо около него;

свих леко пръсти, все едно заграбвам нещо и се вкопчвам в него, взех от ледената вряла черна течност, бързо обърнах ръката си, изтръгнах я от кацата с безвремието, призовах и другата си ръка да се включи в помагането, омагьосана от тежестта, която носех в ръцете си, черната ѝ тишина се отразяваше бляскаво в очите ми, но виждах, че започва да капе през пръстите ми като украса върху пясъчен замък, затова побързах, побързах да седна пред клавиатурата на пианото, или на пишещата машина, молива или компютъра, не помня вече, изсипах шепата безвремие на белия лист и после не знам какво стана, забравих,

сега е време да измия ръката си, косата си и да вдишам със затворени очи аромата на отмитото безвремие, да стана отново времева, дълга, къса, точно на място, точно навреме, да се влея в минутите, часовете, дните, седмиците и да се науча отново да броя, и така до следващия път, когато ми хрумне да се разходя до безкрайния запас безвремие, никога очакван, винаги добре дошъл.

оникс

енсо

ensoобичам да се изключвам; да трептя на ръба; да се сливам с ключа за лампата, докато се опитвам да го запазя в равновесие, докато бясно и отчаяно, и нещастно търся равновесието между включено и изключено, стъпвам с един крак в изключеното и, без да осъзнавам, започвам да се радвам на постигнатото и се радвам, че съм излязла най-после от състезанието и от търсенето, после се оглеждам и виждам къде съм и се оказва, че търсенето не е приключило, не само не е приключило, но не трябваше и да започва, търсене не съществува и баланс няма, трябва да се опитам да ходя много близо до острието на огромния нож, но нито да попадам от едната, нито от другата страна, трябва да съм много тиха и да стъпвам много леко, защото иначе ще се порежа и ще трябва да прекратя търсенето така или иначе, търсенето, което така и не започна;

когато се изключвам, съм лека, летя без криле и мога да ти опиша всичко на света, когато стъпвам от другата страна съм по-силна и от нищото, когато искаш, ще те заведа там и ще ти покажа всичко, а ти може би ще ми покажеш още; когато се изключвам всъщност не се изключвам;

а си гоня опашката, безотказно, нежно и безропотно си я гоня тази опашка и си я преследвам и не мога да си я хвана, освен ако не спра на място, но мен ме е страх да спра на място и се въртя в кръг, задвижвам концепции по ръба на една тибетска купа и ги оставям да се преследват, а аз отивам да търся щастието си другаде, ентропията да се занимава с тях;

ентропията обаче хваща и мен, и не знам как точно ме хваща за опашката, като аз досега я гоних, но ме хваща и ме поставя и мен в купата, и аз започвам да разглеждам концепциите, които съм нахвърляла около себе си, а те били доста приятни тези концепции, решавам да потичам малко с тях, но после се опомням, че това гонене на опашка не беше полезно за никого, затова заставам неподвижно и много, много тихо, затварям очи, протягам ръце и оставям концепциите да се плъзгат около мен, а те разтеглят устните ми в лека усмивка и си играят с пръстите ми, може би малко светлина протича през пръстите ми, може би не, но май всъщност протича, през затворените си очи виждам някакви нишки, които започват да текат една през друга и една в друга, но някак не се оплитат, въпреки че аз доста упорито опитвам да ги оплета, играя си с пръстите и танцувам и изобщо май не се движа в унисон с тези нишки, но те така красиво се преплитат и си играят една с друга, докато продължават да обикалят купата и мен, мен и нощта, че не мога нищо да им кажа;

малко по малко започвам да левитирам лекичко и да се завихрям на едно място, все едно съм сезонен вятър, може би съм бриз или мусон или зефир, да речем, нямам време за мислене, протягам едната си ръка нагоре, а другата пускам покрай тялото, свивам пръстите леко в юмрук, после ги отпускам, през всеки пръст продължава да тече една нишка светлина и те се преплитат взаимно по най-красивия начин, започвам да приличам на магнитно поле, мисля си, бях учила нещо за това по физика в училище, но не помня вече, най-умното момче в класа ми решаваше контролните и така и не научих нищо, така че сега ми остават само средствата на литературата, за да опиша приключенията си;

е, добре де, какви са тия приключения, казваш,

не казваш всъщност, само си го помисляш,

всъщност не си го и помисляш, никога не се съмняваш в мен,

само аз си го помислям,

а ми се иска да си ти,

но съм си само аз, както обикновено,

пускам заглушителя над мислите си и оставам в купата до свършването на звука, водните пръски ме обливат цялата, светлината се разпростира във водата и във всяка пръска се появява малка дъга, това не ми пречи, това и на пръските не им пречи и изобщо никой на никого явно не пречи, не знам, изводи разни от дъното на купата,

поглеждаш ме, докато съм в купата,

поглеждаш извън купата, за да ме видиш, но не знаеш, че аз всъщност отдавна не съм там, където ме виждаш, отдавна съм под ръцете ти, вътре в купата, там кротко трептя и ти вярвам, трептя с честотата на снега около нас и на разтопената вода, а безпощадното слънце ще ни оцветява още дълго, мен и другите пръски, всъщност не толкова дълго, колкото ми се иска да мисля, още най-много няколко часа, може би е време да тръгваме нагоре към върха, чака ни дълъг път,

наистина се оказва дълъг, по-дълъг, по-син от синьото,

но забравих какво е страх, оставих го някъде на дъното на купата, въпреки че плавно и ловко скочих от нея и се върнах в тялото си, знам, че така обичаш да ме гледаш,

но не знаеш, че оставих нещо на дъното на купата

оставих малко страх

и много любов, изтръскай я на снега, преди да я прибереш в раницата,

тя знае какво да запази

енсо

малахит

the green fairy

“Този ремонт кой го е правил?”,

възмути се, гледайки вързаните, завързани, превързани и преплетени бледи нишки в ръцете си. Бяха оставени в изцапаните му със зелена боя ръце, подарени, зарязани, захвърлени, а той имаше пълна власт над тях. Преплете две нишки, размина ги, едната завъртя между пръстите си, така че завъртането напомни почти на безкрайност…

 

казах му,

не се занимавай сега,

нямаме време,

имаме по-важни неща

(тук и сега),

не ме послуша, направо се захвана, според него няма иначе как и трябва да има материално изражение на любовта му, докато все още го е страх от вербалното, та мойрите неохотно му предадоха в ръцете нишките и една веднага побягна, една остана да гледа боязливо зад огромното дърво с червени листа до езерото зад него, а една надничаше през рамото му и строго го следеше,

нужда от контролиране той нямаше, защото ако другите знаеха колко е критичен към себе си, та дори и мойрите, щяха да са побегнали вече надалече и изпили третия си абсент, та ако някой знаеше колко строго съди себе си, винаги щеше да му прости колко строго е съдил него,

ако сега той беше над моята глава, щеше вече да ме съди, че се отклонявам,

обръщам се през рамо, усмихвам му се,

усмихва се и той, но погледът му пак ме съди

(само аз виждам, когато погледът му съди),

връщам се тогава, та,

нишките бяха вече в ръцете му, в безбожно красивите му ръце и всички богове го следяха, може би всички богове бяха в главата му, защото реалните богове са си хардкор хедонисти и отдавна пиеха покрай хижа Безбог, та нишките се докосваха плавно и до малахита, и до белега от рис, и до също толкова зелената гривна и плетяха съдби или души или кой знаеше какво щеше да се случи;

казах му

а ти все пак реши да се захванеш

дори не ме погледна

замълчах

той не виждаше друг начин и нямах място да се бъркам, това не беше между мен и него, а между него и вселената; реших, че въпрос на уважение е да го оставя сам да води собствените си битки, а не пренебрежение към помощта и личността,

обърнах поглед и просто престанах да гледам, оставих го сам, той наведе глава и заработи, завихряше нишките, а те покорно се огъваха, свиваха, упорстваха, инатяха се и накрая потичаха спираловидно в другата посока, там, накъдето щяха да служат най-добре, да са най-полезни, леко и бляскаво подмамващо обещаващи,

изпитанието и прекрояването на съдбата продължи може би миг, може би вечност, както обикновено, никой не знаеше, но един въпрос разсече мига вечност и проехтя в бялото пространство:

„Здравина ли целим или естетика?”,

здравина, отговорих, винаги здравина, след нея красотата би дошла сама,

а красотата, знаем, винаги е там, само понякога очите закъсняват,

(извиняваме отсъствието на очите, защото най-същественото, нали, е невидимо за тях

обичате някой да цитира Малкия принц, нали, приятели)

здравина, съгласи се и той и рязко започна да навърта нишките ми в зелени и жълти воали вместо в обичайното черно, извади вампира наяве и го предизвика за негово добро, но това предизвикателство почти не беше отбелязано, защото с Воланд споделяме един общ фактор: зелените очи,

а жълтото, жълтото все някак ще го приема,

воалите се завихриха все по-бързо и аз с тях, а при достатъчно голяма скорост всички цветове изглеждат бели, само черното не, защото не е цвят, но щом всички цветове ще са бели, мога да приема всички, стига да не ми пипат черното, черното дори ще го пазя от бялото, така че всичко в един миг стана наред, нагласено и изначално подредено, но един въпрос още кънти в главата ми, а именно, леко ядосано и в един паралелен ръкав на реалността:

„Този ремонт кой го е правил?”,

поглеждайки някъде надълбоко в зеленото.

малахит